Харуки Мураками - Преследване на дива овца

В началото нещата вървяха добре. Но времето отминаваше, количествата алкохол нарастваха, появиха се някои едва доловими промени и тези едва доловими промени малко по малко издълбаха истински коловоз. Нормалността и симпатичността му го изпреварваха, при това с доста. Типичен случай. Но типичното е, че хората не се смятат за типични случаи. Особено пък онези, които не са от най-съобразителните. Опитът на съдружника ми да види какво е загубил го запрати да се лута из още по-гъста алкохолна мъгла.

Въпреки това поне засега той си беше съвсем нормален, докато слънцето не залезеше. Лично за мен си оставаше нормален, понеже от години съвсем съзнателно се стремях да не го срещам след залез-слънце. Знаех все пак, че след залез-слънце съдружникът ми не е съвсем нормален, той също го знаеше. И двамата не отваряхме дума за това и си карахме както преди. За разлика от едно време просто вече не бяхме такива приятели.

Не мога да твърдя, че съм го разбирал на сто процента (пак ще е добре, ако съм го разбирал и на седемдесет), но в колежа той ми беше единственият приятел и на мен не ми беше лесно да го гледам съвсем отблизо как пропада. Струва ми се, че в крайна сметка възрастта не носи друго.

Докато отида в офиса, той вече беше обърнал едно уиски. Стига уискито да си останеше едно, съдружникът ми още можеше да мине за господин нормален, но човек не знаеше кога ще обърне и редовното си второ уиски. Щом това се случеше, знаех, че се налага да поемем по различни пътища.

Стоях под силния климатик, за да ми изсъхне потта, и отпивах от чашата охладен ечемичен чай. Не казвах нищо. Съдружникът ми — също. Свирепото следобедно слънце се беше разплискало по линолеума на пода на пръсти, като в халюцинация. Долу, на зелените площи в парка хората лежаха по тревата и се печаха. Съдружникът ми почукваше с върха на химикалката по дясната си длан.

— Чух, че си се развел — подхвана той.

— Това беше новина преди половин месец — отвърнах аз, без да свалям очи от прозореца.

Махнах слънчевите очила и очите ме заболяха.

— И защо си се развел?

— По лични причини.

— Това го знам — рече той. — Не съм чувал за развод не по лични причини.

Не казах нищо. Нали уж имахме дългосрочно негласно споразумение да не отваряме дума за личния живот на другия?

— Не че ти се бъркам — продължи съдружникът ми, — но тя беше и моя приятелка. Бях доста изненадан. Мислех, че вие двамата сте много близки.

— Бяхме близки. Не е като да сме се разделили скарани.

Съдружникът ми се подсмихна и продължи да почуква с химикалката по дланта си. Беше облечен в тъмносиня риза с черна вратовръзка, косата му бе старателно сресана, беше си сложил и одеколон. А аз бях по тениска със Снупи, понесъл сърфистка дъска, по стари дънки „Левис“, които от многото пране бяха изгубили цвета си, и по мръсни маратонки. За всички останали не аз, а съдружникът ми очевидно беше нормалният.

— Помниш ли как тя и ние двамата работехме заедно?

— Помня много добре — потвърдих аз.

— Беше щастливо време — отбеляза съдружникът ми.

Дръпнах се от климатика, отидох в средата на стаята и се свлякох върху шведското канапе с небесносин плюш. Извадих от специалната табакера за посетители цигара „Палмал“ с филтър и я запалих с тежката настолна запалка.

— Е, и? — възкликнах аз.

— Исках да кажа, че може би се престараваме.

— Имаш предвид рекламите и сътрудничеството със списанията ли?

Той кимна, макар че сигурно му беше трудно да си го признае. Подържах запалката така, сякаш я меря върху дланта си, настроих пламъка и ми домъчня за моя съдружник.

— Добре де, знам какво имаш предвид — рекох, след като оставих запалката върху масата, — но не забравяй, че не аз разширих предмета на дейност, не на мен ми хрумна да вършим това. Ти го предложи. Ти поиска да опитаме.

— Обстоятелствата ни притискаха. Не разполагахме с нищо…

— Донесе ни пари.

— Донесе ни, разбира се. Благодарение на това се преместихме в по-голям офис и наехме още хора. Аз си взех нова кола, купих апартамент, пратих две деца в скъпо частно училище. Сигурно не е зле за трийсетгодишен мъж.

— Изработил си го. Няма от какво да се срамуваш.

— Кой се срамува? — възкликна съдружникът ми и взе химикалката, която беше отхвърчала в другия край на писалището, после се боцна още няколко пъти в средата на дланта. — Но знаеш ли, вижда ми се някак нереално. Двамата с теб нямахме нищо, освен дългове, чудехме се откъде да намерим преводи и раздавахме листовки с името на фирмата при гарата.