Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Какво ще ни спре да раздаваме листовки, ако решим да го правим?

Съдружникът ми ме погледна.

— Ей, не се шегувам.

— Аз също.

Спусна се мълчание.

— Промениха се много неща — каза съдружникът ми. — Ритъмът на живота ни, начинът ни на мислене. И най-вече самите ние не знаем колко всъщност изкарваме. Идва счетоводител, който пресмята данъците, попълва всички ужасни формуляри и приспада разходите, отстъпките, амортизацията и какво ли още не.

— Същото като навсякъде другаде.

— Знам, знам. Трябва да го правим и го правим. Но едно време беше по-забавно.

— „Зад сянката на тъмница неизказана трупат се дните ни, гънки във времето.“

Тези стихове изскочиха най-неочаквано от устата ми.

— Пак ли това? Защо?

— А, просто така, извинявай. Та какво казваше?

— Имам чувството, че сме се забъркали в някаква експлоатация.

— Експлоатация ли? — погледнах го изненадан.

Деляха ни два метра, седяхме на различна височина и неговата глава се издигаше на двайсетина сантиметра над моята. Зад него беше окачена литография. Нова литография на крилата риба, която не бях виждал. Рибата не изглеждаше особено щастлива с крилете си. Сигурно и тя не знаеше какво да прави с тях.

— Експлоатация ли? — промърморих на себе си.

— Експлоатация.

— Я ми кажи кой я върши тази експлоатация?

— Различни интереси, малко по малко.

Кръстосах крака върху небесносиньото канапе и вперих поглед в драмата на ръката на моя съдружник и на химикалката, които сега бяха точно на равнището на очите ми.

— Не смяташ ли все пак, че сме се променили? — попита той.

— Пак сме си същите. Не се е променило нищо и никой.

— Наистина ли го мислиш?

— Да, наистина. Експлоатация няма. Това са празни приказки. Дори ти не смяташ, че тръбите на Армията на спасението наистина ще избавят света, нали? Мисля, че мислиш прекалено много.

— Е, да, може би наистина мисля прекалено много — съгласи се съдружникът ми. — Миналата седмица ти… ние де, написахме текста на онази реклама за маргарин. И не стана лоша. Получи се чудесно. Но я ми кажи през последните две-три години ял ли си маргарин?

— Не, мразя маргарин.

— Аз също. Точно това имам предвид. Ако не друго, едно време поне вършехме неща, в които вярвахме и с които се гордеехме. Сега вече не е така. Само вдигаме пушилка.

— Маргаринът е полезен за теб. Това е растителна мазнина с малко холестерол. Предпазва от сърдечни заболявания и напоследък е вкусен. Евтин е и се усвоява добре.

— Ами яж го тогава.

Отново се отпуснах на канапето и протегнах ръце и крака.

— Това е без значение — казах. — Все едно е дали ядем маргарин. Всъщност няма разлика между скучния превод и подвеждащата реклама. То се знае, че само вдигаме пушилка, но я ми кажи, къде човек се занимава с думи, имащи смисъл? Така де, вече никъде няма честен труд. Точно както няма честно дишане и честно пикаене.

— Едно време беше по-невинен.

— Може би — съгласих се аз и смачках цигарата в пепелника. — И със сигурност няма невинен град, където някой невинен месар реже невинна шунка. И така, ако смяташ, че е невинно да пиеш уиски още от сутринта, давай, пий колкото си искаш.

Стаята беше озвучена с продължително стакатово соло на химикалката по бюрото.

— Извинявай, не исках да го казвам.

— Не се притеснявай — отвърна съдружникът ми. — Няма как да го отрека.

Термостатът на климатика издаде странен звук. Следобедът беше ужасно тих.

— Вярвай поне малко в себе си — подканих аз. — Дотук не се ли справихме сами? Със собствени сили? Единственото, по което се различаваме от разказите за невероятните успехи на един или друг, е, че тях ги е подкрепял някой и те са имали титли.

— Само като си помисля, че бяхме приятели — вметна съдружникът ми.

— И сега сме си приятели — възразих аз. — Стигнахме заедно чак дотук.

— Не исках да те виждам разведен.

— Знам — казах. — Но нали нямаш нищо против да поговорим за овце?

Той кимна. Остави химикалката в поставката и разтърка очи.

— Беше единайсет сутринта, когато мъжът дойде — подхвана съдружникът ми.

Било единайсет сутринта, когато мъжът дошъл. За малка фирма като нашата има два вида единайсет сутринта. Или се скъсваме от работа, или се скъсваме от безделие. Без средни положения. И така, в единайсет сутринта или вдигаме безсмислена пушилка, или се отдаваме на безсмислени мечти. В случай че трябва да свършим междувременно нещо дребно — ако изобщо съществува такъв звяр, — го отлагаме за следобеда.