Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Мъжът дошъл във втория вид в единайсет часа сутринта. При това безделието било пълно. Първата половина на септември беше страшна лудница, след това нямахме никаква работа. След едномесечно отлагане трима излязохме най-после в летен отпуск, но и без нас останалите колеги не правели друго, освен да острят моливи и да вършат други такива вълнуващи неща. Съдружникът ми отишъл до банката да тегли пари, а друг от колегите отскочил до съседния магазин за аудиоапаратура, за да послуша току-що получените грамофонни плочи. Секретарката била оставена да вдига телефона, докато разлиства страниците с „Есенни прически“ в едно женско списание.

Мъжът отворил беззвучно вратата на офиса и пак беззвучно я затворил. Не че полагал съзнателни усилия да се движи тихо. Това си му било втора природа. До степен секретарката изобщо да не го усети. Мъжът вече бил отишъл чак при бюрото й и се взирал в нея, когато тя го забелязала.

— Има един въпрос, който бих искал да обсъдя с вашия работодател — обяснил мъжът.

Говорел така, сякаш прокарвал ръка в бяла ръкавица по плота на маса. Очите му били прекалено пронизващи за клиент, облеклото му — прекалено изискано за данъчен инспектор, видът му — прекалено интелектуален за полицай. Но секретарката така и не се сетила какъв друг би могъл да бъде посетителят. Човекът — самото изтънчено въплъщение на неприятностите, надвиснали над нея, бил изникнал сякаш от дън земя.

— Съжалявам, но в момента той отсъства — отвърнала тя, след като затворила рязко списанието. — Каза, че ще се върне след трийсетина минути.

— Ще почакам — оповестил мъжът, без да се колебае и миг.

Явно го бил решил предварително.

Секретарката се подвоумила дали да го пита как се казва. Решила все пак да не го прави и просто го отвела в приемната. Мъжът седнал на небесносиньото канапе, кръстосал крака, взрял се в електрическия часовник на стената точно пред него и застинал в това положение. Не се помръднал и на сантиметър. Когато малко по-късно секретарката му занесла чаша ечемичен чай, той си седял в същата поза.

— Точно където сега седиш ти — обясни моят съдружник. — Седял там все в същата поза и се взирал в часовника цели трийсет минути.

Погледнах канапето, на което седях, след това погледнах и часовника върху стената и отново извърнах очи към съдружника си.

Въпреки че навън било необичайно топло за края на септември, мъжът бил облечен доста официално. Безупречно. Копчетата за ръкавели на бялата му риза се подавали точно на сантиметър и половина от ръкавите на добре скроения черен костюм. Вратовръзката му на райета в ненатрапчиви тонове, подчертани от намека за асиметрия, била пристегната изключително старателно. Черните му обувки били лъснати до блясък.

Някъде на трийсет и пет-четирийсет години, с ръст метър и седемдесет и пет, може би малко отгоре, стройно тяло без грамче излишни тлъстини, изтънчени ръце без издайнически бръчки. Дългите му пръсти извиквали в съзнанието единствено представата за стадо животни, които въпреки дългите години на обучение и укротяване, са запазили дълбоко в паметта си някакви първични спомени. Ноктите на ръцете му били грижливо поддържани и всеки завършвал с чиста съвършена дъга. Наистина красиви, макар и малко притеснителни ръце. Те издавали висока степен на специализация в някаква рядко срещана област, но каква точно, човек можел само да се досеща.

Лицето на мъжа било още по-непроницаемо. Било с правилни черти, но без изражение, като гола дъска. Носът и очите му били ъглести, сякаш изрязани впоследствие с ножче за хартия, устните му били обезкървени и тънки. Посетителят бил с лек слънчев загар, но явно не от насладите на плажа или на тенис корта. Този загар можел да бъде плод само на някакво непознато слънце, грейнало на някакво непознато небе.

Трийсетте минути минали много бавно. Студено, тромаво, сковано. Докато съдружникът ми се върне от банката, обстановката в помещението вече била осезаемо тягостна. Може дори да се каже, че всичко в него сякаш било заковано за пода.

— Само така изглеждаше, разбира се — уточни съдружникът ми.

— Разбира се — отвърнах аз.

Самотната секретарка вече си умирала от притеснение. Озадачен, съдружникът ми отишъл в приемната и се представил като управител на фирмата. Чак тогава посетителят излязъл от вцепенението, после извадил от джоба си тънка цигара, запалил я и с измъчено изражение издишал облаче дим. Напрежението се поразсеяло.