Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Разбира се.

Човекът овца уви сандвича в хартиена салфетка и го пъхна в джоба си, после си сложи ръкавиците.

— Даносесрещнемотново — рече ми на тръгване.

— На всяка цена ще се срещнем.

Човекът овца се отправи през пасището на изток. Накрая булото на снега го погълна. След това всичко потъна в тишина.

Налях в чашата на Човека овца три пръста бренди и го изпих на един дъх. Гърлото ми пламна, малко по малко пламна и стомахът ми, но след трийсет секунди тялото ми престана да трепери. Само тиктакането на часовника с кутия, което продължи да блъска вътре в главата ми.

Може би наистина имах нужда от малко сън.

Свалих отгоре едно одеяло и заспах на канапето. Чувствах се напълно изтощен, като дете, лутало се три дни из гората. Затворих очи и след миг съм се унесъл.

Сънувах ужасен сън. Сън, прекалено ужасен, че да си го спомням.

Мракът пропълзя през ухото ми като масло. Някой се опитваше да счупи с огромен чук замръзналото кълбо на земята. Чукът удари земята точно осем пъти. Но земята не се счупи. Само се понапука.

Осем часът, осем вечерта.

Събудих се и тръснах глава. Тялото ми беше изтръпнало, болеше ме глава. Дали някой не ме беше сложил заедно с натрошен лед в шейкър за коктейли и не ме беше разтръскал като луд?

Няма нищо по-лошо от това да се събудиш в непрогледен мрак. Все едно да се върнеш назад и да изживееш живота отначало. Когато отворих за пръв път очи, сякаш живеех чужд живот. След страшно много време това започна да се припокрива със собствения ми живот. Странно застъпване: моят живот като живота на друг. Беше невероятно, че човек като мен изобщо живее.

Отидох на мивката в кухнята и си наплисках лицето с вода, после изпих набързо две чаши. Водата беше студена, на лед, а лицето ми пак пламтеше. Отново седнах на канапето сред мрака и тишината и започнах да събирам малко по малко парчетата от живота си. Не успявах да схвана много от нещата, но това поне беше моят живот. Завърнах се бавно при себе си. Трудно е да обясня какво е да отидеш там, а и със сигурност ще подложа на изпитание интереса ви.

Имах чувството, че някой ме наблюдава, ала не обърнах никакво внимание. Изпитваш такова чувство, когато си сам в голяма стая.

Замислих се за клетките. Както каза бившата ми жена, в крайна сметка всяка твоя клетка е изгубена. Изгубена дори за самия теб. Притиснах длан до бузата си. Лицето, което усети дланта ми, не беше моето лице, така ми се стори. Беше лицето на друг, приело формата на моето лице. Но не си припомнях подробностите. Всичко: имена, усещания, места, се разтвори и беше погълнато от мрака.

В тъмното часовникът удари осем и половина. Снегът беше спрял, но небето още бе покрито с плътни облаци. Никъде никаква светлинка. Лежах дълго, заровен в канапето, с пръсти в устата. Не виждах ръката си. Газовата печка беше изключена, затова в стаята беше студено. Свит на кълбо под одеялото, гледах невиждащо навън. Бях се сгушил на дъното на дълбок кладенец.

Времето. Частиците на мрака образуваха върху ретината ми тайнствени шарки. Шарки, които се разпадаха беззвучно, колкото да бъдат заменени от нови шарки. Мракът, единствен мракът мърдаше като живак в неподвижно пространство.

Спрях мислите си и оставих времето да отминава. Нека времето ме отнесе. Да ме отнесе там, където един нов мрак образува още по-нови шарки.

Часовникът удари девет. След като заглъхна и деветият удар, се приплъзна тишина, която зае мястото му.

— Мога ли да си кажа репликите? — попита Плъха.

— Нямам нищо против — отвърнах аз.

— Нямам нищо против — отвърнах аз.

— Дойдох един час преди уреченото време — рече Плъха така, сякаш се извиняваше.

— Не се притеснявай. Както виждаш, не правя нищо.

Плъха се засмя тихо. Стоеше зад мен. Сякаш бяхме с гръб един към друг.

— Както преди години — рече Плъха.

— Вероятно така и няма да можем да си поприказваме откровено, ако не разполагаме с време — отбелязах аз.

— Със сигурност май е така — усмихна се той.

Дори в непрогледния мрак, черен като японски лак, макар и да седяхме с гръб един към друг, аз усетих, че се усмихва. Можеш да разбереш много неща и по най-дребната промяна във въздуха. Навремето бяхме приятели. Много отдавна, въпреки че почти не помнех кога.

— Нали някой е казал: „Най-добър е приятелят, с когото убиваш времето?“

— Каза го ти, нали?

— Шесто чувство, остро както винаги. Прав си.