Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Да.

— Накратко казано — продължи Плъха, — научих за тях и побързах да се кача с намерението да прекарам цялата зима тук. Не можех да устоя на подтика. Баща ми вече не ме вълнуваше. Стегнах си багажа и дойдох. Сякаш нещо ме теглеше насам.

— И тогава ли се натъкна на овцата?

— Да — отвърна Плъха.

— Трудно ми е да говоря за онова, което се случи после — рече Плъха. Взе втората празна кутийка от бира и я смачка. — Може би искаш да ме питаш нещо? Вече знаеш доста от нещата, които има да се знаят, нали?

— Добре, но ако нямаш нищо против, нека не започваме от началото.

— Давай.

— Ти вече си мъртъв, нали?

Не знам колко време му трябваше, за да отговори. Може би няколко секунди, може би… Плъха мълча дълго. Устата ми отвътре беше пресъхнала.

— Така е — каза накрая. — Мъртъв съм.

— Обесих се на една греда в кухнята — рече той. — Човекът овца ме погреба до гаража. Изобщо не боли да умреш, ако се притесняваш от такива неща. Но това наистина едва ли е от значение.

— Кога?

— Една седмица преди да дойдеш.

— Значи ти си навил часовника, нали?

Плъха се засмя.

— По дяволите, на това му се вика загадка. Последното, най-последното нещо, което направих през трийсетгодишния си живот, беше да навия часовника. За какво му е на човек, който се кани да мре, да навива часовник? Няма логика.

Плъха замълча и всичко потъна в тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника. Снегът поглъщаше всички други звуци. Бяхме като двама корабокрушенци в открития Космос.

— Ами ако…

— Спри — прекъсна ме Плъха. — Вече няма „ако“. Знаеш го, нали?

Поклатих глава. Не, не го знаех.

— Ако беше дошъл една седмица по-рано, пак щях да съм умрял. Сигурно можехме да се срещнем при по-топли и радостни обстоятелства. Но е все тая. Пак щеше да се наложи да умра. В противен случай нещата само щяха да се усложнят. Вероятно не ми се е искало да се нагърбвам с такова бреме.

— Та защо се наложи да умреш?

Чу се как той потрива длани.

— Не ми се говори много за това. Ще прозвучи така, сякаш се оправдавам. А няма нищо по-неуместно от мъртвец, който се защитава, не мислиш ли?

— Но ако не ми кажеш, така и няма да разбера.

— Пийни още бира.

— Студено ми е — казах аз.

— Не е чак толкова студено.

Отворих с разтреперани ръце още една бира и отпих. И след като отпих, наистина ми се стори, че не е толкова студено.

— Добре, но обещай, че няма да казваш на никого.

— И да кажа на някого, кой ще ми повярва?

— Прав си — засмя се Плъха. — Съмнявам се някой да повярва. Налудничаво си е.

Часовникът би девет и половина.

— Имаш ли нещо против да спра часовника? — попита Плъха. — Вдига много шум.

— Както искаш. Часовникът си е твой.

Плъха се изправи, отвори вратичката на часовника с кутия и сграбчи махалото. Изчезнаха всички звуци, цялото време.

— Ето какво се случи — подхвана пак Плъха. — Умрях заедно с овцата вътре в мен. Изчаках я да заспи, после завързах на гредата в кухнята едно въже и се обесих. Тая гадина нямаше време да избяга.

— Наистина ли се налагаше да стигаш толкова далеч?

— Да. Налагаше се да стигна толкова далеч. Ако бях изчакал още малко, овцата щеше да има пълна власт над мен. Това беше последната възможност.

Плъха пак потри ръце.

— Исках да се видя с теб, когато бях самият аз, когато ги нямаше тези усложнения. Самият аз с моите си спомени и слабости. Затова ти пратих снимката, тя беше нещо като шифър. Мислех, че ако случайно снимката те насочи насам, накрая аз ще бъда спасен.

— И беше ли спасен?

— Да, бях — промълви тихо Плъха.

— Ключовото понятие тук е „слабост“ — обясни той. — Всичко започва оттам. Разбираш ли накъде бия?

— Хората са слаби.

— Като правило — съгласи се Плъха и щракна два пъти с пръсти. — Но и всички обобщения да събереш, пак няма да стигнеш доникъде. Сега ти говоря за нещо, което е много лично. Слабостта е нещо, което се разлага в тялото. Като гангрена. Чувствам го още от времето, преди да навърша двайсет. И заради това винаги съм бил на тръни. Има нещо вътре в теб, което през цялото време се разлага, и ти го усещаш. Разбираш ли какво е?

Продължих да мълча, увит в одеялото.

— Вероятно не — допълни Плъха. — Това в теб го няма. Но при всички положения е слабост. Слабостта е същото, както наследственото заболяване. Колкото и да го разбираш, не можеш да направиш нищо, за да се излекуваш. Няма да се махне с едно плясване на ръце. Става все по-страшно и страшно.