Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Главата ми ще се пръсне.

Червения кабел с червения кабел… зеления кабел със зеления кабел…

— Не разбираш нищо, нали? — обвинява ме приятелката ми.

— Не, не разбирам нищо.

Чува се звукът на вълни. Тежки зимни вълни. Оловносиво море, изпъстрено с бели зайчета. Замръзнали чайки.

Аз съм в тясната изложбена зала на аквариума. С изложени редици китови полови членове. Горещо и задушно е. Я някой да отвори прозореца.

Някой отваря прозореца. Вледеняващ студ. Писъци на чайки, остри пронизителни гласове, разкъсващи плътта ми.

— Помниш ли името на котарака си?

— Хери — отговарям аз.

— Не, не е Хери — възразява шофьорът. — Името вече е променено. Имената се менят през цялото време. Обзалагам се, че не помниш дори своето име.

Вледеняващ студ. И чайки, прекалено много чайки.

— Посредствеността изминава дълъг, труден път — казва мъжът в черния костюм. — Зелен кабел през червен кабел, червен кабел през зелен кабел.

— Чувалилистезавойната? — пита Човекът овца.

Оркестърът на Бени Гудман свири „Пар авион“. Чарли Крисчън изкарва дълго соло. На главата е с мек кремав цилиндър.

Пееха птици.

Между процепите по капаците на прозорците на ивици се лееше слънчева светлина. Часовникът ми на пода показваше седем и трийсет и пет. Одеялото и ризата ми бяха мокри, сякаш са топени в кофа с вода.

Още бях замаян, но вече не ме тресеше. Светът отвън беше заснежен пейзаж. Пасището блещукаше положително сребърно на новата утринна светлина. Лицето ми беше бледо, за една нощ страните ми бяха хлътнали. Покрих лицето си с пяна за бръснене, три пъти повече от необходимото, и продължих да се бръсна целеустремено. После отидох и изпиках кофа и половина урина.

Бях толкова изтощен от пикаенето, че се свлякох на креслото и седях на него петнайсет минути. Птиците продължаваха да пеят. Снегът беше започнал да се топи и да капе от стрехите. От време на време в дъното се чуваше остро скърцане.

Беше почти осем и половина, когато станах. Изпих две чаши гроздов сок, изядох цяла ябълка. После извадих от мазето бутилка вино, голям шоколад и още две ябълки.

Приготвих си багажа. Стаята прие покрусен вид. Всичко приключваше.

След като си погледнах ръчния часовник, в девет часа вдигнах трите топуза на тежкия часовник с кутия. После го обърнах и свързах четирите кабела отзад. Зеления кабел със зеления кабел, червения кабел с червения кабел.

Те се подаваха през четири дупки, направени отзад с бормашина. Едните горе, другите долу. Кабелите бяха прихванати със скоби от същата тел, която бях видял в джипа. Върнах часовника с кутия на мястото му, после отидох при огледалото и се сбогувах със себе си.

— Дано всичко мине добре — казах аз.

— Дано всичко мине добре — отвърна другият.

Прекосих пасището по средата, по същия път, откъдето бях дошъл. Снегът под краката ми пукаше. Пасището приличаше на сребърно вулканично езеро. Нито една следа от стъпки. Само моите, които, след като се обърнах, образуваха пъртина назад към къщата. Следите ми криволичеха из цялото място. Не е лесно да вървиш по права линия.

Оттук, от толкова далеч, къщата приличаше едва ли не на живо същество. Сгърбена и свита, тя се гънеше, за да се изтръска от снега по покрива с фронтоните. От него се плъзна преспа, която се свлече с глух тътен на земята.

Продължих да вървя по пасището. През безкрайната брезова гора, по моста, покрай основата на коничния връх, по злощастния завой на пътя.

Снегът по завоя на пътя като по чудо не се беше вледенил. Въпреки това бях сигурен, че колкото и внимателно да стъпвам, ще бъда повлечен на дъното на отвесната урва. Беше истинско усилие дори да продължа да вървя, докато се промъкна по тази огъната козирка, залепен за ронещата се скала. Изпотих се под мишниците. Редовен детски кошмар.

Отдясно бяха низините. И те бяха покрити със сняг, а точно по средата проблясваше река Джунитаки. Стори ми се, че чувам как потокът свирука в далечината. Всъщност беше великолепно.

Поех си въздух и метнах на рамо раницата, после заслизах по полегатия наклон. На следващия завой беше спрял чисто нов джип. Пред джипа — секретарят в черния костюм на Шефа.

— Чакам ви — каза мъжът в черния костюм. — Макар и само от двайсет минути.

— Откъде знаехте?

— Мястото? Или времето?

— Времето — отвърнах аз и свалих раницата.

— Благодарение на какво според вас съм станал секретар на Шефа? Благодарение на бдителността си ли? На коефициента на интелигентност? На тактичността? Не. Аз съм секретар на Шефа благодарение на по-особените си способности. Благодарение на шестото си чувство. Струва ми се, че вие бихте го нарекли така.