Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— А ти какво ще правиш оттук нататък?

Плъха нададе в тъмното хубав, весел смях.

— За мен няма „оттук нататък“. Със зимата се стопявам. Колко дълго ще продължи това, зависи от зимата. Не знам. Но една зима си е една зима. Радвам се, че те видях. Е, по-хубаво щеше да бъде да се срещнем на по-светло и топло място.

— Джи ти праща поздрави.

— Поздрави го и ти от мен, чу ли?

— Видях се и с нея.

— Как е тя?

— Добре. Още работи в същата фирма.

— Значи не се е омъжила?

— Не. Искаше да чуе от теб дали всичко е приключило.

— Да — потвърди Плъха, — както знаеш. Дори и да не можех сам да му сложа край, пак е приключило. Животът ми беше безсмислен. Ако заимствам от твоите достопочтени обобщения, това означава, че животът на всички е безсмислен. Прав ли съм?

— Така да бъде — отвърнах аз. — Само още два последни въпроса.

— Добре.

— Първо, за нашия Човек овца.

— Човекът овца е свястно момче.

— Но Човекът овца, онзи, който идваше тук, беше ти, нали?

Плъха завъртя два-три пъти главата си и вратът му изпука.

— Да. Приех неговия вид. Значи си се досетил, а?

— Някъде по средата — потвърдих аз. — Но дотогава нямах представа.

— Ако трябва да бъда пределно откровен, ме изненада, когато счупи китарата. За пръв път те виждах толкова ядосан и нещо повече, това беше първата китара, която някога съм купувал. Евтина, но все пак…

— Извинявай. Просто се опитвах да те разтърся, за да се разкриеш.

— Не се притеснявай. И бездруго, ако дойда утре, няма да е останало нищо — каза хладно Плъха. — Другият ти въпрос е за приятелката ти, нали?

— Да.

Плъха мълча дълго. Чувах го как потрива ръце и въздиша.

— Не исках да се занимавам с нея. Тя беше допълнителен фактор, който не бях предвидил.

— Допълнителен фактор ли?

— Ъхъ. Мислех да се съберем само свои хора. А тя ни се натресе. Не биваше да допускаме да се забърква. Както знаеш много добре, момичето притежава изумителни способности. Но не се предвиждаше да идва тук. Мястото надхвърля дори нейните способности.

— Какво стана с нея?

— Добре е. Много добре — отвърна Плъха. — С тази малка подробност, че вече няма да откриваш в нея нищо привлекателно. Тъжно, но факт.

— Защо?

— Всичко привлекателно е изчезнало. Изпарило се е. Каквото и да е притежавала, него вече го няма.

Не намерих сили да кажа нищо.

— Знам какво ти е — продължи Плъха. — Но рано или късно то неминуемо щеше да изчезне. Аз и ти, тези момичета с тяхното нещо, всички все някога си отиваме.

Замислих се над думите му.

— Аз ще вървя — каза Плъха. — Време е. Но ние ще се срещнем отново, просто го знам.

— Със сигурност — отвърнах аз.

— За предпочитане на по-светло място, може би през лятото — продължи Плъха. — Но засега една последна молба. Искам утре в девет сутринта да навиеш часовника с кутията, после да свържеш кабелите отзад. Свържи зеления кабел със зеления кабел и червения кабел с червения кабел. После в девет и половина се махай оттук и слез от планината. Точно в дванайсет имам среща с един тип. Разбра ли?

— Можеш да разчиташ на мен.

— Радвам се, че те видях.

За миг между нас настана мълчание.

— Довиждане — каза Плъха.

— До скоро — отвърнах аз.

Все така омотан в одеялото, затворих очи и заслушах. Плъха затътрузи крака, после вратата се отвори. В стаята влезе леден въздух. Не вятър, а бавно проникващ пронизителен студ.

Плъха застана за миг на отворената врата. Май гледаше нещо, не пейзажа отвън, не стаята вътре, не мен, нещо съвсем друго. Дръжката на вратата, върха на обувката си, нещо. После вратата се затръшна с щракване и сякаш се затвори и вратата на времето.

След това настъпи пълна тишина. Не остана нищо, освен тишина.

След като Плъха изчезна, из къщата плъзна непоносим студ. Опитах се да повърна, но не излезе нищо, освен стонове и застоял дъх.

Качих се горе, съблякох пуловера и се сгуших под завивките. Ту ме втрисаше, ту пламвах. С всяка вълна стаята се разширяваше и се свиваше. Одеялото и бельото ми бяха наквасени с пот, която се втвърди на студена, стягаща кожа.

— В девет навий часовника — прошепна някой в ухото ми. — Зеления кабел със зеления кабел… червения кабел с червения кабел… до девет и половина се махай оттук.

— Несепритеснявай — казва ми Човекът овца. — Всичкощеминедобре.

Клетките се обновяват — заявява бившата ми жена.

Тя държи в дясната си ръка бял дантелен комбинезон.