Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Но въпреки полезните в бита познания на младежа айну, участта на преселниците била горчива. През август всяко от семействата вече си било вдигнало колиба, но тези колиби били сковани набързо от нацепени дънери и почти не предпазвали от есенния вятър. Мнозина се събуждали колкото да видят до възглавницата си две педи сняг. Повечето семейства имали само по една завивка и на мъжете обикновено им се налагало да спят, свити на кравай край огъня. След като привършили запасите си от храна, преселниците тръгнали да търсят риба и спаружени диви растения, които намирали под дълбоките преспи. Зимата се случила особено люта. Ала никой не починал. Нямало разправии, нямало сълзи. Силата им била във вродената бедност.

Запролетило се. Родили се две деца и заселниците станали двайсет и един на брой. Два часа преди да родят, майките работели на къра, на сутринта след раждането пак излизали по нивите.

Селяните засадили зърно и картофи. Мъжете сечали дървета и горели корените, за да направят още ниви. По лицето на земята се зародил нов живот, младите растения носели плод, но точно когато заселниците въздъхнали от облекчение, ги нападнали цели пълчища скакалци.

Те връхлетели откъм планината. Отпърво приличали на грамаден черен облак. После се чул тътен. Никой не си и представял какво ще ги сполети. Знаел само младежът айну. Той наредил на мъжете да накладат огньове по нивите си. Те лиснали последните капки дървено масло върху последната си покъщнина и подпалили всичко, до което успели да се доберат. Жените удряли с чукала по тенджери. Заселниците правели всичко по силите си, но това всичко не било достатъчно. Стотици хиляди скакалци се спуснали над реколтата и я унищожили. Не оставили след себе си нищо.

Щом си тръгнали, младежът отишъл на нивите и се разридал. Никой от заселниците не проронил и сълза. Събрали мъртвите скакалци и ги изгорили, после, щом видели, че те са се превърнали на пепел, продължили да разчистват земя.

През цялата следваща зима пак се хранели с риба и диви зеленчуци. През пролетта се родили още три деца. Хората засадили нивите. През лятото отново били посетени от скакалци. И реколтата отново била опоскана до корен. Този път обаче младежът айну не се разридал.

На третата година набезите на скакалците най-сетне се прекратили. Яйцата им били изтребени от проточилите се дъждове. Но пък те унищожили и реколтата. На следващата година пък се появили невиждан брой бръмбари, а на по-следващата било необичайно студено.

След като прочетох дотук, затворих книгата, отворих поредната бира и извадих от раницата сандвич с хайвер.

Приятелката ми седеше със скръстени ръце срещу мен — беше заспала бързо. Сутрешното есенно слънце падаше полегато през прозореца на влака и разстилаше върху скута й тънко одеяло от светлина. Отнякъде долетя мушица, която запърха като късче хартия. Накрая кацна върху гърдата на приятелката ми, постоя, постоя и пак политна. Щом мушицата отлетя, приятелката ми изглеждаше малко по-стара.

Изпуших една цигара и отново зачетох „Истинската история на град Джунитаки“.

На шестата година селището вече се изхранвало само̀. Реколтата била добра, колибите били с обновена покъщнина, всички били свикнали с живота в студен климат. Сред колибите се появили обковани с дъски къщи, били направени огнища, били окачени светилници. Хората натоварили на една лодка излишъците от реколтата, чирози и лосови рога, пътували два дни до пазара в най-близкия град и в замяна купили сол, дрехи и дървено масло. Някои се научили да правят дървени въглища от дърветата, които сечали, за да разчистят място за ниви. Нагоре по течението на реката се появили още няколко подобни селища, с които те търгували.

Продължавали да разчистват нови и нови ниви и по едно време станало ясно, че селището изпитва остра нужда от работна ръка, ето защо заселниците свикали селския съвет и след два дни решили да поискат подкрепление от родния си град. Изникнал въпросът с неиздължените дългове, но от отговорите на въпросите, които задавали предпазливо в писмата до дома, разбрали, че кредиторите им отдавна са се отказали да си търсят парите, които имали да събират. Тогава най-възрастният от заселниците пратил писма на старите им другари с молба те да се присъединят в обработването на новите земи. През 1889 година се провело преброяване на населението и същата година селището получило официално име.

На другата година в него пристигнали още шест семейства, общо деветнайсет нови заселници. Те били посрещнати с по-хубави колиби. Срещата протекла трогателно. Новопристигналите получили земя и с помощта на първите заселници я засадили и си направили къщи.