Харуки Мураками - Преследване на дива овца

През 1893 година вече били дошли още четири семейства, общо шестнайсет души. През 1897 година пък се появили седем нови семейства — двайсет и четири души.

Броят на заселниците растял и растял. Общата колиба била разширена и се превърнала в нещо като зала за срещи, а до нея било вдигнато малко светилище. Жителите вече официално живеели в село. От Джунитаки-бураку до Джунитаки-мура. Пощальонът започнал да се отбива тук, макар и рядко. Селяните пак се хранели основно с просо, но от време на време го смесвали със съвсем истински бял ориз.

И те, разбира се, си имали своите неволи. Дошли чиновници, които им наложили данъци и задължителна военна служба. Особено разстроен от тези събития бил младежът айну, който вече бил на трийсет и пет-шест години. Не проумявал защо изобщо трябва да има неща като данъците и военната повинност.

— Струва ми се, че преди си беше по-добре — заявил той.

Въпреки това селото продължило да се развива.

През 1903 година открили наблизо възвишения, подходящи за пасище, и селото направило общинска мера. Един чиновник от областната управа им казал да сложат огради, да осигурят напояване и да вдигнат заслон за добитъка. След това били доведени затворници, които да направят покрай реката път, и с времето нагоре по пътя били подкарани цели стада овце, купени изгодно от държавата. Селяните нямали никаква представа защо държавата се е показала толкова щедра. „Е, защо пък не?“, мислели си те. След тежката битка, която били водили, това било облекчение, което им дошло добре.

Държавата, разбира се, не се била показала щедра току-така. Била им предоставила овце, притискана от военната цел да задоволява сама потребностите си от топла вълна за предстоящия военен поход на континента, и била наредила на Министерството на селското стопанство и промишлеността да увеличи усилията в овцевъдството, а министерството пък било наложило тези планове на областната управа. Наближавала Руско-японската война.

От цялото село пак човекът айну, който вече не бил младеж, проявил най-голям интерес към овцете. Той научил от чиновника от областната управа как се гледат те и се нагърбил с отговорността за общинската мера. Не се знае точно защо той е бил толкова отдаден на овцете. Вероятно заради сложностите на живота, породени от това, че населението на селото внезапно започнало да се увеличава.

На пасището били откарани трийсет и шест овце от породата саутдаун и двайсет и една от породата шропшир, както и две колита. Човекът айну станал вещ пастир и от година на година броят на овцете и на кучетата се увеличавал. С времето обикнал от все сърце овцете и кучетата си. Чиновниците били изключително доволни. На пасището отглеждали и кучета за други овцевъдни ферми наоколо.

Когато избухнала Руско-японската война, призовки получили петима от младежите в селото, които били пратени на фронта в Китай. Двама загинали, трети останал без лява ръка, когато при засада на малък хълм избухнал вражески снаряд. След три дни боевете приключили и другите двама събрали разпилените кости на младите си съселяни. Всички били синове на преселници от първата и втората вълна. Сред загиналите бил и най-големият син на младежа айну, станал пастир. Издъхнал във вълнен шинел, каквито раздавали в армията.

— Защо пращат момчетата на война в чужди земи? — обикалял пастирът айну и разпитал де когото срещне.

Вече бил на четирийсет и пет години.

Никой не можел да му отговори. Пастирът айну напуснал селото и останал на пасището — прекарвал и ден, и нощ с овцете си. Пет години преди това жена му била починала от бронхит, а двете му дъщери се били омъжили. Селото му осигурявало оскъдна надница и храна в замяна на това, че се грижи за овцете.

След като изгубил сина си, пастирът айну се озлобил. Починал на шейсет и пет години. Една сутрин през зимата момчето, което му помагало, го намерило мъртъв на пода на овчарника. Премръзнал. До него виели две кучета с покрусени очи, внуци на първите колита. Овцете преживяли от сеното в овчарника, без да подозират какво се е случило. Тихото ритмично стържене на зъбите им наподобявало хор от кастанети.

Историята на Джунитаки продължаваше, но историята на младия айну свършваше тук. Станах, за да отида до тоалетната и да изхвърля двете бири. Когато се върнах и отново седнах, приятелката ми се беше събудила и гледаше разсеяно през прозореца. Накъдето и да се обърнеш, се простираха оризища. Тук-там изникваше и по някой силоз. Реките се приближаваха, после пак се отдалечаваха. Изпуших една цигара, като се взирах в пейзажа заедно с профила на приятелката ми, която се взираше в пейзажа. Тя не каза и дума. Щом си изпуших цигарата, отново разлистих книгата. По страницата се мерна сянката на метален мост.