Харуки Мураками - Преследване на дива овца

След тъжния разказ за младежа айну, който станал пастир, остарял и починал, останалата история ми се стори доста отегчителна. Десет овце умрели от мор по добитъка, свирепият студ нанесъл временно удар на реколтата, ако не се брои това обаче, в селото всичко било мирно и тихо. В периода „Тайшо“ селото било обявено за град с новото име Джунитаки-чо. Джунитаки-чо процъфтявал и в него били построени нови сгради, начално училище, кметство, поща. По онова време заселването на Хокайдо вече било почти приключило.

Орната земя достигнала предела си и мнозина младежи напуснали Джунитаки-чо, за да си търсят късмета в новите светове на Манджурия и Сахалин. През 1937 година в града се появил Овчия професор.

Историята гласеше: „Високопоставен чиновник от Министерството на селското стопанство и на горите, ползващ се с голямо уважение заради трудовете си, посветени на Корея и Манджурия, доктор… (на 32 години) напуска по силата на обстоятелствата тази длъжност и създава чифлик в планинска долина северно от Джунитаки-чо.“

Не пишеше нищо повече за него.

Явно и самият автор е бил отегчен от събитията, разиграли се през трийсетте години и по-късно, защото разказът му ставаше откъслечен и непълен. Друг беше дори стилът, който вече не беше така ясен, както в частта за младежа айну.

Прескочих трийсет и едната години между 1938 и 1965 година и се прехвърлих на частта със заглавието „Джунитаки днес“. В книгата „днес“ беше, разбира се, 1970 година и затова не беше днешното „днес“. Но ако пишеш историята на един град, изглежда, неминуемо се изправяш пред необходимостта да я доведеш до „днес“. И въпреки че такова днес много бързо престава да е днес, никой не може да отрече, че всъщност пак си е днес. Защото ако днес престане да бъде днес, историята не може да съществува.

Според „Истинската история на град Джунитаки“ през 1965 година населението е спаднало на петнайсет хиляди души, с шест хиляди по-малко, отколкото десет години преди това, и то почти главно заради упадъка в селското стопанство. В книгата се казваше още, че необичайно високите показатели на спада в селскостопанското производство се дължали на промените в инфраструктурата на страната от времето на бързото промишлено разрастване, както и на особеностите на селското стопанство на Хокайдо с неговия студен климат.

Какво е станало с изоставените ниви? Те са били залесени повторно. Потомците засаждали фиданки по същите земи, където техните предци изсичали с кървава пот дърветата, за да разчистят ниви. Каква ирония.

А това означаваше, че най-развитият промишлен отрасъл в Джунитаки днес са лесовъдството и дърводобивът. Сега градът можел да се похвали с многобройните си малки дъскорезници и дърводелски цехове, където се правели шкафове за телевизори, тоалетки и за туристите — фигурки на мечки и човечета от племето айну. Някогашната общинска колиба била превърната в Музей на първопроходците, където били изложени земеделски сечива и прибори за хранене на първите заселници. Имало и витрини, посветени на младежите от селото, загинали по време на Руско-японската война. Както и кутия за храна със следи от зъбите на кафява мечка. И дори писмото до родния град на заселниците, в което те разпитват за лихварите, отпуснали им заеми.

Истината обаче била, че днес Джунитаки бил ужасно скучен град. Щом се приберели от работа, жителите му гледали всеки ден средно по четири часа телевизия, а после си лягали. Участвали активно в изборите, но никога не било изненада кого са избрали. Девизът на града бил „Богати хора сред богата природа“. Поне така пишело на табелата пред железопътната гара.

Затворих книгата, прозинах се и съм заспал.

В Асахикава хванахме втория влак и поехме на север по Шиогарийския проход, почти по същия път, изминат преди век от младежа айну и осемнайсетте мрачни селяни.

Есенното слънце грееше ослепително през огромните остатъци от девствени гори и огненочервените листа на офиките. Нямаше вятър, беше ясно. До степен да те болят очите само докато гледаш пейзажа.

В началото влакът беше празен, но някъде по средата се качиха половин вагон гимназисти, тръгнали на училище, и ние се потопихме в олелията им, в крясъците, в миризмата на пърхот и плът, в неразбираемите им разговори и потиснатите сексуални подтици. Това продължи половин час, после гимназистите изчезнаха всички на една гара. Влакът отново се опразни, не се чуваше и един-единствен глас.