Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Ние с приятелката ми си разделихме един шоколад и започнахме да го ядем, докато пред очите ни се изнизваше шествието на пейзажа. Земята беше озарена от ведра светлина. Всичко изглеждаше много далеч, сякаш гледахме през преобърнат телескоп. Приятелката ми си свирукаше „Джони Б. Гуд“. Това вероятно е най-дългото време, когато не сме си казали нищо.

Беше следобед, когато слязохме от влака. На перона си поех дълбоко въздух и се протегнах хубаво. Въздухът беше много чист и изпитах чувството, че още малко, и белите ми дробове ще се пръснат. Слънцето по ръцете ми беше топло и чувствено, макар че беше малко по-студено, отколкото в Сапоро.

Покрай железопътните релси се бяха наредили няколко стари тухлени склада, а пред тях на пирамиди с дължина към три метра бяха накамарени трупи, наквасени и тъмни от дъжда, паднал предната нощ. Влакът, с който бяхме пристигнали, потегли и вече не се виждаше никой, само леха невени, които се поклащаха на прохладния ветрец.

От перона видяхме типичен малък областен град. Имаше си главна улица, скромен универсален магазин, автобусна спирка, туристическо бюро. Ако може изобщо да се съди от първото впечатление, изключително скучен град.

— Пристигнахме ли? — попита гаджето ми.

— Не, не сме. Оттук трябва да се качим на друг влак. Отиваме в много, много по-малък град от този. — Прозинах се и още веднъж си поех дълбоко въздух. — Това тук е транзитна спирка. От това място първите заселници са поели на изток.

— Първите заселници ли?

Докато пристигне влакът, на който трябваше да се прекачим, седяхме пред печката в чакалнята и аз разказах на приятелката си малко от онова, което бях прочел за историята на Джунитаки-чо. Хронологията се пообърка, затова въз основа на рецензията върху гърба на корицата на „Истинската история“ подредих върху лист от бележника си събитията в опростен вид. От лявата страна на листа написах датите и събитията от историята на Джунитаки-чо, а от дясната — основните събития в историята на Япония от същото време. Доста прилична хронологична таблица.

Така например през 1905 година Порт Артур пада, а синът на младежа айну загива във войната. И ако не ме подвеждаше паметта, пак през тази година е роден Овчия професор. Историята получаваше все по-свързан вид.

— Ако погледнем нещата в тази светлина — отбеляза приятелката ми, докато сравняваше дясната и лявата страна в хронологията, — излиза, че ние, японците, явно живеем от война на война.

— Разбира се, че изглежда по този начин — съгласих се аз.

— Защо се е получило така?

— Сложно е. Всъщност не мога да кажа защо. Най-малкото така набързо.

— Хм.

Подобно на повечето чакални, и тази беше безлюдна и с нищо незабележима. Пейките бяха окаяно неудобни, пепелниците преливаха от мокри угарки, въздухът беше спарен. По стените имаше плакати с туристически курорти и списъци на издирваните лица. Единствените други хора освен нас бяха старец в пуловер от камилска вълна и майка с четиригодишния си син. Старецът седеше като залепен на едно място и четеше съсредоточено някакво литературно списание. Обръщаше страниците много бавно, сякаш махаше лепенка. Петнайсет минути от страница на страница. Майката и детето приличаха на семейство, което е напът да се разпадне.

— Нещата се свеждат до това, че всички сме бедни, но ни се иска да вярваме, че ще ни провърви и ще сложим край на бедността.

— Като хората в Джунитаки-чо.

— Именно. Точно по тази причина те са се скъсвали от работа, за да отвоюват за ниви нови и нови земи. Въпреки това повечето заселници са умрели бедни.

— Защо?

— Заради местността. На Хокайдо е студено, през няколко години сковава убийствен студ. Ако реколтата бъде поразена, няма храна, няма доходи, с които хората да си купят олио. Не им е по джоба дори да вземат семена за следващата година. Ето защо залагат земята и вземат заеми с високи лихви. Но никъде няма селско стопанство с производителност, която да позволява да се плащат лихвите, и накрая им вземат земята. Заради това мнозина селяни стават арендатори. — Разлистих „Истинската история“ и зачетох: — „През 1930 година броят на селяните, които са работели на свои ниви, пада на 46 на сто от населението на Джунитаки-чо. Те понасят двоен удар: свит пазар, усложнен от убийствен студ.“

— Значи след всички усилия да разчистят за ниви нови земи те затъват още повече в заеми — обобщи приятелката ми.

До влака ни оставаха четирийсет минути, затова тя реши да се поразходи сама из града. Аз останах в чакалнята, изпих една кока-кола и продължих да чета докъдето бях стигнал друга книга. Но скоро ми доскуча и я оставих. Не можех да се съсредоточа. Главата ми беше пълна с овцете на Джунитаки-чо и те изяждаха всички букви, които можех да им осигуря. Затворих очи и въздъхнах. Мина пътнически влак, който наду свирката.