Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Нищо — отвърнали щастливи селяните.

И те прекосили Шиогарийския проход.

Излишно е да казваме, че си имало причини селяните да подминат плодородните низини и да настояват да навлязат още по-навътре в дивата пустош. Те били задлъжнели. Били избягали от града заради големи дългове и искали да се отдалечат възможно най-много от цивилизацията.

Младежът айну нямало как да го знае, разбира се. Първоначалната му изненада, задето селяните са отхвърлили плодородната обработваема земя, съвсем естествено прераснала в изумление, потиснатост и загуба на самочувствие.

Въпреки това младежът бил достатъчно сложен по характер и след като прекосил заедно с групата Шиогарийския проход, се оставил в ръцете на неразбираемата съдба и продължил да ги води все по на север. Стараел се да избира най-трудните пътеки и най-опасните мочурища, само и само да угоди на господарите си.

На четири дни път от Шиогарийския проход групата излязла при река, която течала на запад. Всички се съгласили да поемат на изток.

В тази посока се натъкнали на ужасни пътеки през ужасни местности. Едвам се промушвали през моретата нисък бамбук, правели просеки из тревата с човешки бой, през която се провирали по половин ден, газели кал, която им стигала до гърдите, катерели се по зъбери, само и само да стигнат още по на изток. Нощували край реката и докато спели, се ослушвали — да не би да вият вълци. Издраните им от бамбука ръце постоянно били нападани от цели рояци комари, малки и големи, които се пъхали в ушите им и им пиели кръвта.

След като вървели пет дни на изток, видели, че пътят отпред е препречен от планини и те не могат да продължат нататък. Младежът предупредил, че и да се прехвърлят през планините, там не е годно за живот. Щом го чули, селяните спрели. Това станало на 8 юли 1881 година, на двеста и четирийсет километра от Сапоро.

Първото, което сторили, било да огледат наклона на местността, да опитат водата, да проверят почвата. Тя, общо взето, ставала за обработване. Сетне поделили помежду си земята и вдигнали в средата колиба, където всички да се събират.

Младежът айну се натъкнал на хайка ловци, негови сънародници, които минавали оттам.

— Как се нарича това място? — попитал ги той.

— Нима смяташ, че тая проклета местност изобщо заслужава име? — отвърнали те.

И така засега отвоюваните земи си останали без име. Но и на селището не му трябвало име, тъй като на шейсет и пет километра наоколо нямало друго населено място (най-малкото такова, което да се стреми към общуване с хора). През 1889 година един от чиновниците, натоварени от областната управа с преброяването на населението, настоял заселниците да кажат някакво име, те обаче си останали непоклатимо безразлични. Събрали се със сърповете и мотиките в общинската колиба и решили да не дават име на селището си. Чиновникът бил притиснат до стената. Единственото, което можел да направи, било да преброи водопадите на близката река, общо дванайсет на брой, и да съобщи в областната управа, че селището се казва Джунитаки-бураку, или Селището с дванайсетте водопада. Оттук нататък то поне на хартия се казвало Джунитаки-бураку (а по-късно Джунитаки-мура, или Селото с дванайсетте водопада).

Местността описвала дъга от шейсет градуса, вместена между две планини, и по средата била разделена от дълбоко ждрело. Наистина проклета местност. Всичко наоколо било обрасло с нисък бамбук и с огромни вечнозелени дървета, разпрострели надлъж и нашир коренищата си. Вълците, лосовете, мечките, ондатрите и птиците си оспорвали оскъдната храна в дивата пустош. Гъмжало от мухи и комари.

— Всички вие наистина ли искате да живеете тук? — изумил се младият айну.

— И още как — отвърнали селяните.

Не е ясно защо вместо да се прибере у дома, младежът айну предпочел да остане с преселниците. Авторът (който обичаше да се впуска в догадки) изказваше предположението, че вероятно му е било любопитно. При всички положения, ако не бил останал, е съмнително, че заселниците са щели да оцелеят през зимата. Младежът ги научил как да търсят в пръстта зимни зеленчуци, как да не загинат в преспите, как да ловят риба на замръзналата река, как да залагат капани за вълци, как да избегнат вниманието на мечките преди зимния им сън, как да определят по посоката на вятъра какво ще бъде времето, как да не премръзнат, как да приготвят храна от бамбуковите корени, как да секат в строго определена посока вечнозелени дървета. Не след дълго всички признавали колко ценен за тях е младежът, а той си възвърнал самоувереността. Накрая се прекръстил с японско име и взел за жена дъщерята на един от преселниците, която му родила три деца. Той вече не бил „Пълна месечина, която се смалява“.