Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— И на мен понякога ми се приисква да тръгна да търся нещо — заяви мъжът, — но и да го направя, самият аз няма да имам никаква представа какво отивам да издирвам. Виж, баща ми цял живот търси нещо. Търси и сега. Още когато бях малък, ми е разказвал за бялата овца, която е отишла при него, докато е спял. Затова винаги съм си мислел, че животът е точно това. Едно безкрайно търсене.

Фоайето на хотел „Делфин“ беше притихнало както винаги. Нагоре-надолу по стълбите сновеше възрастна камериерка с парцал.

— Баща ми е вече на седемдесет и три години, а овцата я няма и няма. Не знам дали изобщо съществува. Въпреки това си мисля, че животът му всъщност не е бил от най-лошите. Днес повече от когато и да било искам да видя баща си щастлив, но той просто гледа с пренебрежение на мен и не иска да чуе и дума от онова, което му казвам. Защото нямам цел в живота.

— Но нали имате хотел „Делфин“ — напомни мило приятелката ми.

— Освен това баща ви се отказа от търсенето на овцата — добавих аз. — Оттук нататък ще я издирваме ние.

Собственикът на хотела се усмихна.

— Щом е така, нямам какво повече да казвам. Ние двамата би трябвало да се разбираме добре и да сме щастливи.

— Надявам се — рекох аз.

По-късно, когато вече бяхме сами, приятелката ми ме попита:

— Наистина ли смяташ, че те двамата се заслужават?

— Заедно са от толкова време… Всичко ще бъде наред. Ако не друго, след четирийсет и две години ние сме по следите на същата овца.

— И двамата са ми симпатични.

— На мен също.

Приключихме с подготовката на багажа и имахме сношение, после излязохме и отидохме на кино. В салона имаше много мъже и жени, които също имаха сношение. В края на краищата какво лошо има в това да гледаш как другите имат сношение?

Качихме се на ранния влак от Сапоро за Асахикава. Отворих една бира и се разположих удобно с дебелата „Истинска история на град Джунитаки“ с обложка. Джунитаки беше градът, край който се намираше чифликът на Овчия професор. Едва ли щеше да ми бъде от полза да чета историята му, но това нямаше и да ми навреди.

Авторът беше роден през 1940 година в Джунитаки; след като завършил литература в Университета на Хокайдо, се изявявал като деен местен историк, поне така пишеше на корицата. Въпреки че се е изявявал толкова дейно, беше написал само една книга. Издадена през май 1970 година. Първо и вероятно единствено издание.

Според автора първите хора, дошли да се заселят на мястото на днешен Джунитаки, се появили през лятото на 1881 година. Общо осемнайсет души, всички бедни мръсни селяни от Цугару, които не притежавали друго, освен оскъдни селскостопански сечива, дрехи, завивки, тенджери и ножове.

Те минали през село на етническото малцинство айну недалеч от Сапоро и с малкото пари, с които разполагали, наели за водач строен черноок младеж. В превод името му на айну означавало „Пълна месечина, която се смалява“ (а това според автора издавало склонност към маниакална депресия).

Младежът вероятно не бил роден за водач, но пак се справил по-добре, отколкото човек би могъл да си помисли в началото. Макар че почти не разбирал японски, той повел осемнайсетте мрачни, подозрителни селяни на север, по течението на река Ишикари. Представял си много добре къде да отиде, за да намери плодородна земя.

На четвъртия ден групата пристигнала на мястото. Там имало много вода и всичко наоколо било изпъстрено с цветя.

— Тук е добре — рекъл младежът. — Малко диви зверове, плодородна почва, колкото искате сьомга.

— Не става — отсякъл водачът на селяните. — Искаме по-нататък.

Младежът отсъдил, че те се надяват да намерят по-добра земя, ако походят още малко. Добре тогава. Щом искат, така да бъде — към вътрешността!

И тъй, групата продължила още два дни похода си на север. Там младежът намерил възвишение, където почвата не била така плодородна, както на предишното място, но поне нямало опасност от наводнения.

— Какво ще кажете? — попитал той. — И тук е хубаво.

Селяните поклатили глави.

Сцената се повтаряла отново и отново, докато накрая те излезли на мястото, където се намира днешен Асахикава. На седем дни и сто и шейсет километра от Сапоро.

— Какво ще кажете за тук? — попитал младежът, по-несигурен от всякога.

— Не става — отвърнали селяните.

— Но оттук нататък ще започнем да се качваме в планината — предупредил младежът.