Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Да, да, да. Всичко е заради овцата. Овцата ме остави насред водовъртежа на събитията. През пролетта на 1936 година.

— И вие напуснахте Министерството на селското стопанство, за да търсите овцата, нали?

— Онези буквояди бяха големи тъпанари. Нямаха никаква представа за истинската стойност на нещата. Вероятно никога няма да проумеят колосалното значение на онази овца.

На вратата се почука, после се чу женски глас.

— Донесох ти яденето.

— Остави го — отвърна Овчия професор.

Чу се как жената оставя подноса на пода, сетне и ехото на стъпките й, които се отдалечаваха.

Приятелката ми отвори вратата и донесе храната на писалището на Овчия професор. Върху подноса имаше супа, салата, хлебче и кюфтета за Професора, както и две кафета за нас.

— Вие вечеряли ли сте? — попита Овчия професор.

— Да, благодаря — отговорих аз.

— Какво ядохте?

— Телешко с винен сос — отвърнах.

— Запечени скариди — рече приятелката ми.

Овчия професор изсумтя. После започна да яде супата, като хрускаше с крутоните.

— Нали ще ме извините, но ще хапна, докато говорим. Гладен съм.

— Разбира се — казахме в хор.

Овчия професор продължи да гребе от супата, а ние отпихме от кафето. Докато се хранеше, старецът гледаше само в купичката.

— Знаете ли къде се намира мястото от снимката? — попитах аз.

— Да. Познавам го много добре.

— Ще ни кажете ли?

— Чакайте малко — отвърна Овчия професор и отмести встрани вече празната купичка. — Едно по едно. Да започнем от събитията от 1936 година. Първо ще говоря аз, после — вие.

Кимнах.

Овчия професор подхвана:

— Овцата влезе в мен през лятото на 1935 година. Бях тръгнал на инспекция на пасищата в Манджурия и Монголия, по едно време изгубих пътя и се натъкнах на пещера. Реших да пренощувам в нея. През нощта сънувах овца, която ме питаше дали може да влезе вътре в мен. „Защо пък не!“, отвърнах аз. По онова време не се замислих особено. Все пак си беше сън. — Старецът прихна и се зае със салатата. — Беше от порода, каквато не бях виждал никога дотогава. Покрай работата си знаех всички породи овце по света, тази обаче беше неповторима. Рогата бяха извити под странен ъгъл, краката бяха къси и набити, очите — бистри като изворна вода. Руното беше чистобяло, ако не броим кафеникавата звезда върху гърба. Никъде по света няма такава овца. Затова й казах, че нямам нищо против да влезе в тялото ми. Като специалист по овцете нямах намерение да пропускам такава находка.

— И как се чувствахте с овца в тялото си?

— Всъщност не почувствах нищо особено. Чувствах се точно така, сякаш имам овца в тялото. Усетих го на сутринта. Събудих се и овцата беше вътре в мен. Съвсем естествено чувство.

— Получавахте ли главоболие?

— Никога, още откакто съм се родил.

Овчия професор започна да яде кюфтетата: поливаше ги със сос и ги лапаше с апетит.

— В някои области на Северен Китай и Монголия не е необичайно да чуете, че овца е влязла в тялото на човек. Местните хора смятат, че ако овца влезе в тялото ти, това е благословение от боговете. Така например в една книга, излязла по времето на династията Юан, пише, че в тялото на Чингис хан е влязла „бяла овца, белязана със звезда“. Интересно, нали?

— Да, много.

— Смята се, че овцата, която влиза в човешко тяло, е безсмъртна. Смята се още и че човекът, който я е приютил, също става безсмъртен. Но ако овцата избяга, безсмъртието също отлита. Всичко зависи от овцата. Ако тя харесва човека, който я е приютил, ще остане с десетилетия. Ако ли не — хоп! — и си заминава. Хората, изоставени от овцете, са наричани „безовчи“. С други думи, хора като мен.

Мляс, мляс.

— Още откакто овцата влезе в тялото ми, започнах да чета ентомологични трудове и фолклор, свързани с овцете. Обикалях, разпитвах местните хора, проверявах старите писания. Не след дълго се разчу, че в мен е влязла овца, и слухът достигна и до командващия офицер. Той не погледна с добро око на ставащото с мен. Лепнаха ми етикета „психически негоден“ и ме върнаха по бързата процедура в Япония. Съвсем типичен „колониален случай“.

След като излапа трите кюфтета, Овчия професор се зае с хлебчето.

— Най-големият недостатък на днешна Япония е, че не сме научили абсолютно нищо от другите азиатски народи, с които сме имали отношения. Същото важи и за овцете. Овцевъдството в Япония претърпя провал, точно защото разглеждахме овцете само като източник на вълна и месо. В мисленето ни го няма всекидневното равнище. Ние минимализираме фактора „време“, за да постигнем максимални резултати. Така е с всичко. С други думи, не сме стъпили здраво на земята. Не току-така изгубихме войната.