Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Не ме безпокой. Махай се.

— Дошли сме да ви попитаме няколко неща за овцете, ако е възможно.

— Вървете се наяжте с лайна! — ревна отвътре Овчия професор.

Доста мощен глас за седемдесет и три годишен човек.

— Наистина се налага да поговорим с вас — извиках аз през вратата.

— Не ми пробутвайте тия тъпотии как сте искали да поговорим за овцете — каза Овчия професор.

— Но става въпрос за нещо, което вероятно не е зле да обсъдим — продължих да го увещавам аз. — За една овца, която е изчезнала през 1936 година.

Последва кратко мълчание, сетне вратата се отвори рязко. Пред нас стоеше Овчия професор.

Овчия професор беше с дълга белоснежна коса. Веждите му също бяха бели и висяха над очите му като висулки. Той беше висок към метър и седемдесет и пет. Мъж, който не губеше самообладание. С едра кост. Носът му стърчеше върху лицето под предизвикателен ъгъл, като скок от ски шанца.

В цялата стая се носеше телесната му миризма. Не, колебая се дали да я нарека така. Отвъд някаква точка тя вече преставаше да е телесна миризма и се смесваше с времето, сливаше се със светлината. Очевидно просторното някога помещение беше задръстено със стари книги и хартия до такава степен, че подът едва се виждаше. Почти всички издания бяха научни трудове, написани на чужди езици. Всички без изключение бяха покрити с петна. Вдясно до стената имаше мръсно легло, а при прозореца — махагоново писалище и въртящ се стол. Плотът на писалището беше сравнително подреден, листовете хартия бяха струпани на спретнати купчинки, затиснати с преспапиета с формата на овце. В стаята беше тъмно и единствената светлина идваше от прашната крушка от шейсет вата на лампата.

Овчия професор беше облечен в сива риза, черна жилетка и панталони от плат „рибена кост“, които бяха съвсем обезформени. Ако в помещението беше по-светло, може би щеше да се окаже, че сивата риза и черната жилетка са бяла риза и сива жилетка. Не беше изключено това да са били първоначалните им цветове, но беше трудно да се каже.

Овчия професор се разположи на писалището и ни показа с пръст да седнем на леглото. Стигнахме някак дотам, като прескачахме книги, все едно прекосяваме минно поле, и седнахме. Леглото беше толкова осезаемо мръсно, че се притесних да не би дънките ми „Левис“ да се залепят за чаршафите. Овчия професор преплете пръсти върху писалището и ни погледна вторачено. Чак до кокалчетата пръстите му се чернееха от косми. Чернота в рязък контраст с ослепителната белота на главата му.

Най-неочаквано Овчия професор взе телефонната слушалка и изкрещя:

— Донеси ми вечерята, бързо! Е — обърна се той към нас. — Споменахте, че сте дошли да обсъдим една овца, която е изчезнала през 1936 година.

— Точно така — потвърдих аз.

— Хмм — рече той. После внезапно се изсекна много силно в парче хартиена салфетка. — Желаете ли да ми кажете нещо? Или да попитате?

— И двете.

— Първо да чуя какво имате да ми казвате.

— Знаем какво е станало с овцата, която ви е избягала през пролетта на 1936 година.

Овчия професор прихна.

— Нима твърдите, че знаете как съм загърбил всичко, каквото съм имал, заради овца, която се опитвам да издиря от четирийсет и две години?

— В течение сме — потвърдих аз.

— Можете и да си измисляте.

Извадих от джоба си сребърната запалка и я сложих върху писалището заедно със снимката с овцете на Плъха. Старецът протегна космата ръка, взе запалката и снимката и ги разгледа хубаво под лампата. Страшно дълго из стаята се носеха частици тишина. Шумът на града не проникваше през дебелите двойни прозорци и тишината беше нарушавана само от пукането на старата лампа.

След като разгледа внимателно запалката и снимката, старецът угаси с щракване лампата и разтърка очи с месести пръсти. Сякаш се опитваше да вкара в черепа си две електрически крушки. Когато свали пръсти, очите му бяха мътночервени като на заек.

— Извинявайте — каза Овчия професор. — От толкова време съм заобиколен с малоумници, че вече се отнасям с недоверие към всички.

— Не се притеснявайте — казах аз.

Приятелката ми се усмихна любезно.

— Представяте ли си какво е да си оставен сам с една мисъл, когато нейното въплъщение ти е било отнето, било е направо изкоренено? — попита Професора.

— Не, не си представям.

— Това е истински ад. Лабиринт от подземен ад. Без лъч светлина, без глътка вода. Ето какво е животът ми от четирийсет и две години насам.

— Заради овцата ли?