Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Отговор: Тъй вярно.

Въпрос: Значи твърдите, че през седмицата, когато ви нямаше, сте имали духовно общуване с овце?

Отговор: Тъй вярно.

Въпрос: Смятате ли, че това е достатъчна причина да бъдете уволнен от длъжност?

Отговор: Длъжността ми изисква от мен да изучавам овцете, господин началник.

Въпрос: Духовното общуване не е признато за начин да се изучават овцете. Затова искам от вас да преразгледате поведението си. Да си спомните, че сте завършили с отличие Селскостопанския факултет на Токийския императорски университет и след като сте постъпили на работа в министерството, сте се представили блестящо. Възлагат ви се големи надежди като знаменосец на управлението на селското стопанство в утрешна Източна Азия.

Отговор: Тъй вярно.

Въпрос: В такъв случай забравете такива небивалици като духовното общуване. Овцете са добитък. Добитък и нищо повече.

Отговор: Невъзможно ми е да забравя.

Въпрос: Налага се да обясните обстоятелствата.

Отговор: Причината, господин началник, е, че вътре в мен има една овца.

Въпрос: Това не е обяснение.

Отговор: Няма друго обяснение.

Февруари 1936 година. Овчия професор получава заповед да се прибере в Япония. След като е подложен на още разпити, през пролетта е прехвърлен в архива на министерството. Там прави каталози на източниците и реди книгите по лавиците. С други думи, изхвърлен е от елита на управлението на източноазиатското селско стопанство.

— Овцата вече не е вътре в мен — споделил по онова време Овчия професор с един близък приятел. — Но наистина беше в мен.

1937 година. Овчия професор напуска Министерството на селското стопанство и горите, урежда си заем от министерството, даван според плана за овцевъдство в Япония и Манджурия, за който е отговарял, заминава за Хокайдо и става овчар. 56 глави овце.

1939 година. Овчия професор се жени. 128 глави овце.

1942 година. Ражда се най-големият му син (сегашният собственик и администратор на хотел „Делфин“). 181 глави овце.

1946 година. Американските окупационни сили вземат насилствено фермата на Професора, за да направят в нея тренировъчен лагер. 62 глави овце.

1947 година. Овчия професор започва работа в Сдружението на овцевъдите в Хокайдо.

1949 година. Жена му умира от бронхит.

1950 година. Овчия професор става директор на Сдружението на овцевъдите в Хокайдо.

1960 година. Най-големият му син губи два от пръстите си в Порт Отару.

1967 година. Овчият дом в Хокайдо е закрит.

1968 година. Хотел „Делфин“ отваря врати.

1978 година. Млад брокер на недвижими имоти разпитва за фотография с овце.

С други думи, аз.

— Страхотно, няма що — казах. — При всички положения бих искал да се видя с баща ви — рекох.

— Нямам нищо против да се видите с него, ала тъй като баща ми не ме харесва, ще извинявате, но ще ви помоля да отидете сам — отвърна синът на Овчия професор.

— Не ви харесва ли?

— Не ме харесва, защото останах без два пръста и оплешивявам.

— Ясно — казах аз. — Баща ви е голям особняк.

— Син съм му и не е хубаво да говоря така, но наистина си е особняк. Промени се до неузнаваемост, откакто срещна овцете. Изключително тежък характер, понякога дори жесток. Дълбоко в себе си е добър. Ако сте го чули как свири на цигулка, го знаете. Овцете навредиха на баща ми, а чрез баща ми навредиха и на мен.

— Вие обичате баща си, нали? — намеси се и приятелката ми.

— Да, обичам го. Обичам го много — потвърди собственикът на хотел „Делфин“, — но той не ме харесва. Откакто съм се родил, не ме е прегръщал нито веднъж. Не ми е казал и една-едничка добра дума. А откакто останах без два пръста и започнах да оплешивявам, не прави друго, освен да ми се подиграва.

— Сигурна съм, че не ви се подиграва нарочно — каза приятелката ми.

— На мен също не ми се вярва — добавих и аз.

— Много сте мили — каза хотелиерът.

— В такъв случай можем ли да отидем и да се видим направо с него? — попитах аз.

— Не знам — отговори мъжът. — Макар и да съм убеден, че той ще се срещне с вас, ако внимавате за две неща. Първото е да му заявите ясно, че искате да го питате за овцете.

— А другото?

— Не споменавайте, че съм ви разказал за него.

— В правото си сте да го искате — рекох аз.

Благодарихме на сина на Овчия професор и тръгнахме да се качваме по стълбите. Въздухът в горния край беше мразовит и влажен. Осветлението беше мъждиво, почти не се виждаше прахта, струпала се на валма по ъглите на коридора. Навсякъде се носеше едва доловимата миризма на стара хартия и на стара плът. Както ни беше обяснил синът, тръгнахме по дългия коридор и почукахме на допотопната врата в дъното. Върху нея имаше стара пластмасова табелка, на която пишеше ДИРЕКТОРСКИ КАБИНЕТ. Не отговори никой. Аз почуках още веднъж. И този път — никакъв отговор. При третото почукване се чу въздишка, после отговорът: