Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Доколкото разбирам, онази овца е дошла заедно с вас в Япония — казах аз, завръщайки се към темата.

— Да — потвърди Овчия професор. — Прибрах се с кораб от Пусан. Овцата дойде с мен.

— И каква според вас е била целта й?

— Не знам — изпелтечи бързо старецът. — Овцата не ми каза нищо. Но животното имаше една основна цел. Това поне знам. Имаше амбициозното намерение да преобрази хората и техния свят.

— Една овца е възнамерявала да направи всичко това?

Овчия професор кимна, докато мяташе в устата си последния залък хляб и изтръскваше трохите от ръцете си.

— Нищо тревожно. Спомнете си Чингис хан.

— Прав сте — признах аз. — Но защо точно сега? Защо Япония?

— Предполагам, че съм разбудил овцата. Тя сигурно е щяла да продължи да си спи още стотици години в пещерата. А аз, глупакът му с глупак, взех, че отидох и я събудих.

— Вие нямате вина — рекох аз.

— Как така да нямам, имам — възрази Професора. — Трябваше да съм я открил отдавна. Имам още един коз. А ето, че ми отне много време да я издиря. А когато я намерих, тя вече беше избягала.

Овчия професор замълча. Разтърка с пръсти бялото си чело с вежди, увиснали като висулки. Сякаш бремето на четирийсет и две години се беше просмукало и в най-далечните кътчета на тялото му.

— Една сутрин се събудих и овцата я нямаше. Чак тогава разбрах какво е да си „безовчи“. Истински ад. Овцата си отива, оставяйки след себе си само една мисъл. Но без овцата не можеш да се отърсиш от мисълта. Ето какво е да си „безовчи“. — Старецът се изсекна още веднъж в хартиена салфетка. — Сега е ваш ред да говорите.

Започнах с пътя, който овцата е извървяла, след като е напуснала Овчия професор. Разказах как е влязла в тялото на младеж от десницата, лежал в затвора. Как веднага щом е излязъл на свобода, той се е наложил като един от водачите на десните. Как след това се е прехвърлил в континентален Китай и междувременно е изградил разузнавателна мрежа и е натрупал цяло състояние. Как е бил причислен към особено опасните военнопрестъпници, но е бил освободен в замяна на разузнавателната мрежа на континента. И как с богатството, с което се е върнал от Китай, е посегнал към цялата сенчеста страна на следвоенната политика, икономика, информация и така нататък.

— Чувал съм за този мъж — рече горчиво Овчия професор. — Овцата има невероятен усет кой е най-подготвеният.

— Чак тази пролет тя е напуснала тялото му. Самият човек е в кома, напът е да умре. Досега мозъчното му заболяване явно не го е погубило заради овцата.

— Какво блаженство. По-добре да си „безовчи“, отколкото в тази обвивка на полусъзнанието.

— Защо според вас овцата е напуснала тялото му, след като толкова дълго е създавала такава огромна организация?

Овчия професор въздъхна тежко.

— Още ли не разбирате? С този човек е същото, както с мен. Той е надживял полезността си. Хората си имат предел, а овцата няма нужда от хора, достигнали предела си. Предполагам, че той не е разбрал докрай какво предопределение му е дала овцата. Ролята му е била да изгради огромна организация и след като я е изпълнил, той е бил изхвърлен. Точно както овцата използва мен, за да се прехвърли тук.

— И какво прави овцата оттогава?

Овчия професор взе от писалището снимката и я чукна с пръсти.

— Обикаля надлъж и шир Япония в търсене на друг човек, който да я подслони. За нея това вероятно означава нов човек, който по един или друг замисъл да оглави организацията.

— А към какво се стреми овцата?

— Както вече споменах, не мога да го изразя точно с думи. Овцата се стреми към въплъщение на овчата мисъл.

— Това за добро ли е?

— Според нея, разбира се, че е за добро.

— А според вас?

— Не знам — призна си старецът. — Наистина не знам. Още откакто овцата си отиде, не мога да кажа какво в мен съм самият аз и какво — сянката на овцата.

— Преди малко споменахте, че имате още един коз. Какъв?

— Нямам намерение да ви казвам — поклати глава Овчия професор.

Стаята отново беше обгърната от мълчание. Навън заваля проливен дъжд. Първият дъжд, откакто бяхме пристигнали в Сапоро.

— И още нещо, последното: можете ли да ни кажете къде се намира мястото от снимката? — попитах аз.

— В чифлика, където живях девет години. Там отглеждах овце. Веднага след войната американските части го взеха, а когато ми го върнаха, го продадох на един богаташ за вила с пасище. Сигурно и досега пак той е собственик.

— А дали още отглежда овце?

— Не знам. Но ако се съди от снимката, със сигурност гледа. При всички положения чифликът е доста далеч от населените места. Наоколо не се виждат други къщи. През зимата пътищата са непроходими. Убеден съм, че собственикът използва мястото само два, най-много три месеца в годината. Там е красиво и спокойно.