Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— А когато собственикът го няма, някой грижи ли се за чифлика?

— Съмнявам се някой да стои там по цяла зима. Не си представям друг, освен мен да издържи до пролетта. Можеш да платиш на овчарите в града в подножието на хълмовете да се грижат за овцете. Покривът на къщата е наклонен, снегът сам си пада на земята, затова няма опасност от крадци. Дори и някой да открадне нещо, е трудно да го пренесе до града. Наистина е изумително какви преспи се натрупват там.

— Сега в чифлика има ли някой?

— Хмм. Вероятно не. Скоро ще падне първият сняг, а и се навъртат мечки, които търсят храна преди зимния си сън. Нали не смятате да се отправяте натам?

— Може би ще се наложи. Нямаме друга истинска следа.

Известно време Овчия професор мълча. Кетчуп от кюфтетата отстрани по устата му.

— Сигурно не е зле да знаете, че преди вас идва един човек, който също разпитваше за чифлика. Някъде през февруари. Възраст и външен вид… малко като вашите. Каза, че се интересувал от фотографията във фоайето на хотела. По онова време бях доста отегчен и му разправих едно-друго. Той обясни, че търсел материал за романа, който пишел.

Извадих от джоба си моментална снимка, на която бяхме заедно с Плъха. Беше правена през лятото преди осем години, в пивницата на Джи. Аз бях в профил и пушех, Плъха гледаше с вдигнати палци право към фотоапарата. И двамата бяхме млади, със слънчев загар.

— Този тук сте вие, нали? — попита старецът, след като сложи снимката под лампата. — По-млад, отколкото сега.

— Така е.

— А другият е онзи мъж. Изглеждаше по-стар, отколкото на тази фотография, беше с мустаци, но беше той.

— С мустаци ли?

— Със старателно подравнени тънки мустаци и четина.

Опитах се да си представя Плъха с мустаци, но нещо не успях.

Овчия професор нарисува подробна карта на чифлика. При Асахикава трябвало да се прекачим на друг влак, който тръгвал по отклонение на линията и след три часа пристигал в града в подножието на планината. Оттам до чифлика било три часа с кола.

— Благодаря ви много за всичко — казах аз.

— Ако искате да знаете истината, смятам, че колкото по-малко хора се забъркват с овцата, толкова по-добре. Аз съм отличен пример. Никой не е станал по-щастлив от това, че я е срещнал. Ценностите на един отделно взет човек не могат да издържат в присъствието на тази овца. Но предполагам, че си имате причини.

— Да, имам.

— Внимавайте — предупреди Овчия професор. — И ако обичате, изнесете съдовете пред вратата.

Трябваше ни един ден да се приготвим за заминаване.

Купихме от магазина за спортни стоки оборудване и храна за планинари, а от универсалния магазин си взехме дебели плетени рибарски пуловери и вълнени чорапи. В книжарницата купихме карта в мащаб едно към петдесет хиляди на района, накъдето се бяхме отправили, и книга, посветена на местната история. Харесахме си и груби ботинки с грайфери и подплатено топло бельо.

— Всички тези пластове изобщо не стават за моята работа — отбеляза приятелката ми.

— Когато се озовем сред преспите, няма да имаш време да мислиш за това — предупредих я аз.

— Нима смяташ да стоим, докато натрупат преспи?

— Не мога да кажа. Но затова пък знам, че до края на октомври ще падне първият сняг. Не е зле да сме подготвени. Не е ясно какво ни чака.

Занесохме покупките в хотела и ги напъхахме в голяма раница, после събрахме всички излишни неща, които бяхме взели от Токио, и ги оставихме при човека от „Делфин“. Всъщност почти всичко, което носеше гаджето ми, се оказа излишно. Несесер с гримове, пет книги и шест касети, хартиен плик, пълен с чорапи и бельо, тениски и къси панталони, пътнически будилник, скицник и комплект двайсет и четири цветни молива, листове и пликове за писма, хавлиена кърпа, малък несесер за оказване на първа помощ, сешоар, пръчици за уши.

— А защо вземаш роклята и обувките с високи токове?

— Какво ще правя, ако тръгнем на празненство? — примоли се тя.

— Защо реши, че ще има празненство?

Беше невъзможно да я вразумя. Тя успя да напъха в раницата старателно сгънатата рокля и високите токове заедно с вещите, които бяхме взели за всеки от двамата. Като козметика сложи пудрата, която беше купила в един съседен магазин.

Собственикът на хотела беше така мил да приеме багажа. Платих му и за следващия ден и му казах, че до седмица-две ще се върнем.

— Баща ми помогна ли ви? — попита той разтревожен.

Отвърнах, че ни е помогнал изключително много.