Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Значи сте си измислили, че ви викат Плъха?

— Точно така — потвърди тя. — Никой не ми вика Плъха. Нямам дори приятели. Точно заради това ми се искаше толкова много да ви се обадя.

Аз въздъхнах.

— Е, благодаря все пак.

— Извинявайте. От Хокайдо ли сте?

— От Токио — отговорих аз.

— Значи търсите тук приятел, който също е от Токио?

— Точно така.

— На колко години е приятелят ви?

— Току-що навърши трийсет.

— А вие?

— Горе-долу на същата възраст.

— И не сте женен?

— Не.

— Аз съм на двайсет и две. С времето нещата сигурно стават по-добри.

— Е, знае ли човек? — казах аз. — Някои стават по-добри, други — не.

— Ще бъде прекрасно, ако се видим и докато вечеряме, обсъдим всичко.

— Ще прощавате, но се налага да стоя тук и да чакам да ми се обадят.

— А, да — каза жената. — Извинявайте за всичко.

— Все пак ви благодаря, че ми се обадихте.

Аз затворих.

Хитро, много хитро. Може би момиче на повикване, което си търси работа. Но можеше и наистина да е самотна. Всъщност беше все едно. Пак не разполагах с никаква следа.

На другия ден се обади само един човек — с душевно разстройство.

— Плъх ли? Остави го на мен.

Петнайсет минути ми обяснява как е разгонвал плъховете в лагер в Сибир. Интересен разказ, но пак никаква следа.

Докато чаках телефонът да позвъни, седях на продъненото кресло при прозореца и прекарвах деня в това да наблюдавам трудовите условия в офиса на третия етаж отсреща. Цял ден гледах, а пак не разбрах с какво се занимава фирмата. В нея имаше десет служители и хората постоянно търчаха насам-натам, сякаш играеха баскетбол. Някой подаваше на друг някакви книжа, трети ги подпечатваше, четвърти пък ги пъхаше в плик и хукваше към вратата. През обедната почивка едрогърдестата секретарка сипа чай на всички. Следобед на няколко от служителите им донесоха кафе. Покрай това ми се припи и на мен — помолих администратора на рецепцията да дежури на телефона и отскочих до кафенето. На връщане си купих две бутилки бира. После се разположих отново на прозореца — в офиса бяха останали само четирима души. Едрогърдестата секретарка се шегуваше с един служител младок. Изпих една бира и продължих да наблюдавам дейността в офиса, но главно секретарката.

Колкото повече гледах гърдите й, толкова по-необичайно големи ми се струваха те. Сигурно ги беше пристегнала със сутиен с презрамки като въжетата на моста Златната порта в Сан Франциско. Доста от младоците в офиса явно й бяха хвърлили око. Сексуалното привличане се долавяше и през двете стъкла на прозорците и улицата. Странно нещо е да усещаш сексуалното привличане, изпитвано от друг. Доста бързо вече ти се струва, че то е твое.

В пет часа секретарката се преоблече в червена рокля и си тръгна. Аз дръпнах пердетата и загледах по телевизията анимационно филмче. Така отмина осмият ден в хотел „Делфин“.

— Страхотно, няма що — казах аз. Вече ми ставаше навик. — Една трета от месеца изтече, а ние не сме стигнали доникъде.

— Така изглежда — съгласи се приятелката ми. — Какво ли прави Хери?

След вечеря седнахме да си починем на отвратително оранжевото канапе във фоайето на хотел „Делфин“. Наоколо нямаше никого, освен трипръстия администратор. Той беше зает: беше се покатерил и първо смени една електрическа крушка, после изми прозорците и се зае да сгъва вестниците. В хотела може би имаше и други гости, но те си стояха по стаите като мумии, които се боят от дневна светлина.

— Как вървят нещата? — попита плахо администраторът, докато поливаше цветята в саксиите.

— Нищо особено — отговорих аз.

— Май сте пуснали обява във вестниците.

— Да, пуснах — потвърдих аз. — Опитвам се да издиря този човек, наследил е земя.

— Наследил е земя ли?

— Да. Проблемът е, че наследникът е изчезнал и никой не знае къде е.

— Виж ти. Звучи ми интересно.

— Е, не е чак толкова интересно.

— Не знам, в тая история има нещо от „Моби Дик“.

— От „Моби Дик“ ли?

— Ами да. Тръпката да издирваш нещо.

— Например мамут, така ли? — намеси си се и гаджето ми.

— Ами да. Всичко е свързано — отвърна администраторът. — Всъщност съм нарекъл хотела „Делфин“ заради една сцена с делфини в „Моби Дик“.

— Охо! — възкликнах аз. — Но щом е така, нямаше ли да е по-добре да го наречете хотел „Кит“?

— Китовете не са толкова обичани — призна той с известно съжаление.

— Хотел „Делфин“ ми харесва като име — отбеляза приятелката ми.

— Много ви благодаря — усмихна се администраторът. — Между другото, за мен е чудесно предзнаменование, че сте отседнали тук за толкова дълго, и в знак на благодарност бих искал да ви почерпя вино.