Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Недалеч от железопътната гара имаше туристическа агенция, където запазих две места за самолета за Сапоро на другия ден. После отидох в безистена при гарата за платнен сак и шапка, която да ме пази от дъжд. Всеки път вадех от пачката в джоба си поредната банкнота от десет хиляди йени. Пачката не показваше признаци да изтънява, колкото и банкноти да дърпах от нея. Само аз показвах признаци на притеснение. Съществуват по света и такива пари. Тежи ти да ги имаш, гадно ти е да ги харчиш, а щом свършат, се мразиш. А когато се мразиш, ти се иска да харчиш. Само дето не са ти останали пари. Не са ти останали и надежди.

Седнах на една пейка пред гарата и изпуших две цигари с твърдото решение да не мисля за парите. Площадът пред гарата беше пълен със семейства и двойки младежи, излезли да се поразходят в неделната сутрин. Докато ги оглеждах нехайно, се сетих какво ми е казала бившата ми жена, преди да се разделим — че може би е трябвало да имаме деца. На моите години със сигурност не е неразумно да имаш деца, но аз — баща? Само това оставаше! Кое дете би поискало да има баща като мен?

Изпуших още една цигара, после, стиснал във всяка ръка по един пазарски плик, си запроправях път през навалицата, за да стигна на паркинга пред супермаркета. Докато изкарваха колата, се отбих в една книжарница, където купих три книги с мека корица. За тях отидоха още две банкноти от по десет хиляди йени. Джобовете ми бяха натъпкани с дребни пари.

Върнах се у нас, изсипах всички дребни в една стъклена купа и си наплисках лицето със студена вода. Имах чувството, че откакто съм станал, е минала цяла вечност, но когато погледнах часовника, видях, че още няма и дванайсет часа.

Приятелката ми се върна в три следобед. Беше облечена в карирана риза и панталон с цвят на горчица, носеше слънчеви очила с много тъмни стъкла. Беше преметнала през рамо платнен сак като моя.

— Идвам с багажа, готова за път — оповести тя, като потупа издутия сак. — Дълго ли ще пътуваме?

— Няма да се изненадам.

Тя се излегна на канапето при прозореца, загледа се, както беше със слънчевите очила, в тавана и запали тънка ароматизирана цигара. Взех един пепелник и отидох да седна до нея. Замилвах я по косата. Появи се котаракът, който се метна на канапето и положи брадичка и предни лапи върху глезените на приятелката ми. След като на нея й омръзна да пуши, тя премести остатъка от цигарата в устата ми.

— Радваш ли се, че заминаваш? — попитах я аз.

— Да, много. Най-вече защото тръгвам с теб.

— Знаеш ли, ако не намерим овцата, няма да има къде да се върнем. Може да се наложи да пътуваме до края на живота си.

— Като твоя приятел ли?

— Предполагам. В известен смисъл всички сме в една лодка. Единствената разлика е, че той избяга по свое желание, а мен ме принуждават.

Загасих цигарата в пепелника. Котаракът надигна глава и се прозина, после пак се намести в същата поза.

— Ти приключи ли с багажа? — попита гаджето ми.

— Не, още не съм започнал. Но нямам много багаж. Няколко смени дрехи, сапун, хавлиена кърпа. Наистина не ти трябва толкова багаж. Ако имаш нужда от нещо, можеш да го купиш там. Имаме предостатъчно пари.

— Предпочитам така — подсмихна се тя и този път лукаво. — Нямам чувството, че съм тръгнала на път, ако не мъкна със себе си огромен сак.

— Сигурно се шегуваш…

През отворения прозорец екна пронизващият писък на птица, писък, какъвто не бях чувал никога дотогава. Нова птица от новото годишно време.

Върху бузата на приятелката ми падна лъч следобедно слънце. Загледах лениво как от единия към другия край на прозореца се носи бял облак. Стояхме така сякаш безкрайно.

— Какво има? — попита гаджето ми.

— Не знам как да ти обясня, но все не проумявам как така тук и сега наистина е тук и сега. И че аз наистина съм аз. Не разбирам. Винаги е било така. Чак след време нещата си идват на мястото. От десет години е все така.

— От десет години ли?

— Няма край. Нищо повече.

Тя се засмя, докато вдигаше котарака и го слагаше на пода.

— Ще го направим ли?

Любихме се на канапето. Старинно канапе, което бях купил в един магазин за вехтории. Допираш лице до него и усещаш миризмата на история. Гъвкавото тяло на приятелката ми се сля с тази миризма. Нежна и топла като смътен спомен. Отместих с пръсти косата й и я целунах по ухото. Земята потрепери. От този миг нататък времето потече като ведър ветрец.

Разкопчах всички копчета на блузата й и докато се любувах на тялото й, обхванах с длани гърдите й.