Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Сега, след като вече бях решил да отида да потърся овцата, бях превъзбуден и не ме свърташе — исках да тръгна час по-скоро. Чувствах се за пръв път така, откакто бях прекрачил големия вододел на двайсетгодишнината си. Струпах чиниите в мивката, дадох на котарака да закуси, после набрах номера на мъжа в черния костюм. Той вдигна след шестото позвъняване.

— Дано не съм ви събудил — казах аз.

— Не се притеснявайте. Ставам рано — отвърна той. — Какво има?

— Кой вестник четете?

— Чета осем вестника, национални и местни. Но местните идват чак надвечер.

— И ги четете всичките?

— Влиза ми в работата — потвърди търпеливо мъжът. — Защо питате?

— Четете ли неделната притурка?

— Да, налага се — рече той.

— Видяхте ли снимката на коня?

— Да, видях снимката на коня — каза мъжът.

— Не ви ли се струва, че конят и ездачът мислят за две съвсем различни неща?

В стаята през телефонната слушалка се прокрадна тишина. Не се чуваше дори дишане. Беше тишина, от която те заболяват ушите.

— Заради това ли се обаждате? — попита мъжът.

— Не, просто да става разговор. Нали няма нищо лошо в това да поприказваме ей така, напосоки?

— Имаме други теми за разговор. Например овцете. — Той се прокашля. — Извинявайте, но за разлика от вас не разполагам с много свободно време. Възможно ли е да ми обясните по-бързо какво ви притеснява?

— Точно там е проблемът — отвърнах аз. — Най-просто казано, от утре смятам да тръгна да търся овцата. Дълго мислих и накрая реших да направя това. Но не виждам как иначе ще го направя, освен с бързината, която е удобна на мен. Когато говоря, ще говоря както ми харесва на мен. В смисъл имам право да говоря ей така, напосоки, ако ми се прииска. Не ми е приятно да се следи всяко мое движение, не ми е приятно да ме притискат хора без име. Е, казах каквото имах да казвам.

— Явно не си знаете мястото.

— Вие също не си знаете мястото. Вижте сега, снощи мислих дълго. И ми хрумна следното. Какво толкова притежавам, че да се чувствам в опасност? Почти нищо. Скъсах с жена си, смятам днес да напусна работа, живея под наем, нямам покъщнина, за която да си заслужава да се притеснявам. Като спестявания имам към два милиона йени, като имущество — стара кола и котарак, който вече е на доста години. Всичките ми дрехи са излезли от мода, плочите ми са допотопни. Не съм си създал име, нямам тежест в обществото, нито сексапил и талант. Вече не съм толкова млад и вечно изтърсвам глупости, за които после съжалявам. Накратко, ако заимствам вашия израз, съм един напълно посредствен човек. Какво толкова имам да губя? Ако се сещате нещо, ще ми кажете, нали?

Последва кратко мълчание. В този промеждутък махнах конеца около едно от копчетата на ризата си и нарисувах с химикалката върху бележника тринайсет звезди.

— Всеки има по нещо, което не иска да губи — подхвана мъжът. — Включително вие. А ние сме професионалисти, когато става въпрос да се открие това нещо. Хората волю-неволю имат средна точка между желанията и гордостта си. Точно както всички предмети задължително имат център на тежестта. Това е нещо, което можем да установим. Едва след като го загубят, хората си дават сметка, че то изобщо е съществувало. — Мълчание. — Но аз избързвам. Всичко това идва после. Засега ще кажа само, че не съм останал глух за думите ви. Ще се съобразя с исканията ви. Постъпете както сметнете за добре. В рамките на един месец, ясно ли е?

— Да — отвърнах аз.

— Е, в такъв случай всичко хубаво — каза мъжът.

След тези думи телефонът щракна и се затвори. То, това щракване в телефона, остави лош вкус в устата ми. За да го притъпя, направих трийсет лицеви опори и двайсет коремни преси, после измих чиниите, трупали се в продължение на три дни. След всичко това се почувствах отново едва ли не добре. В края на краищата беше приятна септемврийска неделя. Лятото се беше стопило и се беше превърнало в далечен спомен, който почти не можех да възстановя.

Облякох чиста риза, чифт дънки „Левис“ без петна от кетчуп по тях, сложих си и чорапи в същия цвят. Сресах се. Въпреки това пак не успях да върна радостното усещане, че е неделя сутрин, каквото бях изпитвал на седемнайсет години. Какво толкова се беше променило? Сигурно бях прибавил някоя и друга година.

След това изкарах от паркинга на блока фолксвагена, който, още малко, и щеше да става само за вторични суровини, отправих се към супермаркета и купих десетина кутии котешка храна, един плик котешка тоалетна, пътнически несесер с тоалетни принадлежности и бельо. В магазина за понички седнах на бар-плота и си поръчах една поничка с канела заедно с чаша безвкусно кафе. Стената точно пред плота беше покрита с огледало и аз можех да се наблюдавам безпрепятствено. Седях и си гледах лицето с преполовената поничка в ръка. Запитах се как ли ме възприемат другите. Не че имах начин да разбера, естествено. Доядох поничката и си тръгнах.