Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Тя си изпи бирата. Аз също си я изпих.

— Не обичаш ли овце? — попита гаджето ми.

— Защо пък да не ги обичам! — Пак започвах да се обърквам. — Освен това — допълних аз — вече съм взел решение. Да не ходя, де.

Смятах да убедя самия себе си, но нещо не се получаваше.

— Искаш ли кафе?

— Защо не! — отвърнах.

Тя прибра кутийките от бира и чашите и сложи чайника на печката. Докато чакаше водата да кипне, си пусна в другата стая една касета. Джони Ривърс запя „Специално за полунощ“, после гръмна „Давай заедно с Бетовен“. След това „Тайният агент“. Чайникът изсвири и приятелката ми направи кафето, като си тананикаше заедно с „Джони Б. Гуд“. През цялото това време аз четях вечерния вестник. Очарователна семейна сцена. Ако не беше оная история с овцата, сигурно щях да се почувствам много щастлив.

Докато записът се въртеше, ние си изпихме кафето и похапнахме бисквити, без да казваме и дума. Аз се върнах към вечерния вестник. Изчетох го и започнах отначало. Тук — държавен преврат, там — някакъв киноактьор умрял, на друго място — котка, която прави фокуси, нищо, което да ме засяга. Не засягаше и Джони Ривърс, който продължаваше да си пее. Щом лентата свърши, сгънах вестника и погледнах приятелката си.

— Направо не знам какво да правя. Сигурно наистина е по-добре да предприема нещо, отколкото да стоя със скръстени ръце, както твърдиш и ти. Дори и накрая да се окаже вятър работа, поне сме търсили овцата. От друга страна, не обичам да ми заповядват, да ме заплашват и да ме притискат.

— В една или друга степен на всички ни заповядват, всички ни заплашват и ни притискат. Едва ли има нещо по-добро, на което да се надяваме.

— Сигурно — съгласих се след малко аз.

Приятелката ми не каза нищо, само продължи да си чисти ушите. От време на време изпод дългите кичури коса се показваше месестата им част.

— Точно сега на Хокайдо е красиво. Няма много туристи, времето е хубаво. Освен това всички овце са на открито. Идеалното време.

— Сигурно.

— Ако… — продължи тя, като хрускаше бисквитата. — Ако решиш да ме вземеш и мен, определено ще ти помогна.

— Защо си се запалила толкова по тоя лов на овце?

— Защото и на мен ми се иска да видя оная овца.

— Но защо да се скъсвам от тичане заради някаква си въшлива овца? И за капак да забърквам и теб в тая каша?

— На мен не ми пречи. Твоята каша е и моя каша — отсъди тя с хитра усмивчица. — Мил си ми.

— Благодаря.

— Само това ли ще кажеш?

Избутах вестника в ъгъла на масата. Ветрецът откъм прозореца отнесе някъде дима от цигарата ми.

— Да ти призная, има нещо в цялата история, което ме притеснява. Някъде има капан.

— Какъв капан?

— Откъде да знам — отвърнах аз. — Цялата история е ужасно тъпа и въпреки това е болезнено ясна и всичко си съответства чудесно. Тая работа не ми харесва.

Гаджето ми постоя, постоя, пък взе от масата едно ластиче и започна да си играе с него.

— Но приятелят ти вече е загазил не на шега, нали? Ако не беше загазил, за какво му е било да си прави толкова труд и да ти праща снимката?

Тук тя ме хвана натясно. Бях сложил на масата всичките си карти, а приятелката ми ги беше цакала една по една. Беше ме видяла като на длан.

— Наистина смятам, че трябва да се направи. Ще я намерим тази овца, ще видиш — усмихна се тя.

Приключи с обреда по чистенето на ушите си и уви клечките с памучета в салфетка, за да ги хвърли. После взе ластиче и завърза косата си зад ушите.

— Хайде да си лягаме — подкани.

Събудих се в девет часа в празно легло. Бележка нямаше. Само носната кърпа и бельото на гаджето ми, които съхнеха на мивката. Сигурно беше отишла да хапне, а после беше отскочила до тях.

Извадих от хладилника портокалов сок и пъхнах в тостера хляб отпреди три дни. Беше с вкус на мазилка.

Виждах през прозореца в кухнята зокума на съседа. Някъде далеч някой се упражняваше да свири на пиано. Звучеше като опит да слезеш по ескалатор, който се качва нагоре. На телефонния стълб имаше три топчести гълъба, които гукаха глупаво. Сигурно си бяха наумили нещо или може би се оплакваха от мазолите по краката си, знае ли човек? От гледна точка на гълъбите може би не те, а аз бях глупакът.

Докато се опитвах да преглътна втората препечена филия, гълъбите изчезнаха, оставяйки само телефонния стълб и зокума.

Беше неделя сутрин. В неделната притурка на вестника имаше цветна снимка на кон, прескачащ жив плет. Беше го яхнал ездач с болнаво на цвят лице и черно кепе, който хвърляше злобни погледи към съседната страница, а там надълго и нашироко се обясняваше какво да правим и какво да не правим, докато отглеждаме орхидеи. Имало стотици видове, всяка със своя история. Било известно, че царе и крале били готови да умрат, само и само да се сдобият с орхидеи. Орхидеите излъчвали неизличимата аура на фаталност. И така нататък. В статията се говореше за всичко и най-вече за философия и съдба.