Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Изчел съм три пъти от кора до кора „Тихият Дон“ и „Братя Карамазови“. Прочел съм веднъж дори „Немска идеология“. Мога даже да посоча на колко се равнява числото пи, чак до шестнайсетото число след запетаята, Дали и това щеше да бъде шега? Вероятно. Извънземните щяха да се спукат от смях.

— Искате ли да послушате малко музика, уважаеми господине? — попита шофьорът.

— Защо не — отвърнах аз.

След тези думи автомобилът се изпълни с балада на Шопен. Изпитах чувството, че съм в гардероба по време на сватба.

— Я ми кажете — обърнах се аз към шофьора, — знаете ли на колко се равнява числото пи?

— Питате ме за 3,14 ли?

— За същото. Колко числа след запетаята знаете?

— Знам трийсет и две числа — отвърна шофьорът. — А след това… хм.

— Трийсет и две числа ли?

— Има си номер, но да, трийсет и две. Защо питате?

— А, просто така — казах умърлушен аз. — Както и да е.

И тъй, заслушахме Шопен, а лимузината изпъпли десет метра напред. Хората по автомобилите и автобусите наоколо зяпаха чудовищното превозно средство. Не беше особено приятно да си обект на такова засилено внимание — дори и през тъмните стъкла.

— Ужасно задръстване — отбелязах аз.

— Да, така е, но е ясно като бял ден, че все някога ще се измъкнем.

— Така е, не ви ли изнервя обаче?

— Изнервя ме, как да не ме изнервя. Дразня се, ядосвам се. Особено когато бързам. Но го възприемам како част от обучението. Дразниш ли се, губиш пътя си в живота.

— Звучи като религиозно тълкуване на улично задръстване, ако изобщо има такова.

— Аз съм християнин. Не ходя на църква, но винаги съм бил християнин.

— Виж ти! За вас не е ли противоречие да сте християнин и същевременно да работите като шофьор на изявен представител на десницата?

— Шефа е почтен човек. След Господа е най-богобоязливият човек, когото съм срещал.

— И с Бога ли сте се срещали?

— Естествено. Всяка вечер му се обаждам по телефона.

— Моля? — изпелтечих аз. В главата ми отново настана бъркотия. — Ако всички се обаждат на Бога, няма ли линиите да са заети през цялото време? Като „Справки“ по обед.

— Няма проблем. Бог присъства едновременно навсякъде. Дори по едно и също време да му се обадят милион души, Той ще поговори едновременно с всеки от тях.

— Не съм специалист, но такова ли е ортодоксалното тълкуване? От гледна точка на богословието, де.

— Аз съм нещо като радикал. Точно заради това не ходя на църква.

— Ясно — казах аз.

Лимузината се придвижи с петдесет метра напред. Захапах цигара и тъкмо да я запаля, когато видях, че през цялото време съм държал в ръката си запалката. Без да се усетя, си бях тръгнал със сребърния „Дюпон“ с овцата отгоре. Тя се вместваше в ръката ми много добре, сякаш съм се родил с нея. Едва ли можех да я чувствам по-добре. Помислих, помислих и реших, че си е моя. На кого щяха да му липсват една-две запалки? Отворих и затворих няколко пъти капачето, щракнах запалката и я прибрах в джоба си. За да възмездя загубата, пъхнах в джоба върху вратата запалката си „Бик“ за еднократна употреба.

— Шефа ми го даде преди няколко години — каза внезапно шофьорът.

— Какво ви е дал?

— Телефонният номер на Бога.

От устните ми се откърти въздишка, толкова силна, че заглуши всичко останало. Или аз полудявах, или всички те бяха ненормални.

— Казал ви го е само на вас, под секрет?

— Да. Само на мен, под секрет. Много е свестен. Искате ли да Го опознаете?

— Стига да е възможно — отвърнах аз.

— Добре тогава, кодът на Токио 945…

— Един момент — спрях го аз и извадих бележник и химикалка. — Но смятате ли, че е редно да ми го казвате?

— Разбира се, че е редно. Не го казвам на всеки срещнат. А вие ми се виждате добър човек.

— Е, благодаря — отвърнах аз. — Но за какво ще разговарям с Бога? Не съм християнин, никакъв не съм.

— Няма страшно. Единственото, което трябва да направите, е да разговаряте откровено за тревогите и грижите си. Колкото и дребни да ви се струват те. Бог никога не се отегчава и не ви се присмива.

— Благодаря. Ще му се обадя.

— Това е духът — каза шофьорът.

Колите потеглиха плавно и пред нас изникнаха небостъргачите на „Шинджуку“. По-нататък пътувахме в мълчание.

Докато лимузината стигне местоназначението си, над града падна бледотеменужен здрач. Между сградите подухваше ветрец, който вещаеше края на лятото и издуваше полите на жените, прибиращи се от работа.