Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Качих се на върха на хотела небостъргач, влязох в просторното кафене и си поръчах един „Хайнекен“. Минаха десет минути, докато ми донесат бирата. През това време забих лакът върху страничната облегалка на стола, подпрях с длан главата си и затворих очи. Не ми хрумна нищо. Докато седях със затворени очи, чувах как стотици джуджета метат с малки метлички из главата ми. Метяха ли, метяха. Нито едно не се сети да използва лопатка.

Най-после ми донесоха бирата и аз я изгълтах на две глътки. След това изядох цялата чинийка фъстъци към нея. Метенето беше спряло.

Отидох в телефонната кабина при регистратурата и се опитах да звънна на гаджето си, онова с невероятните уши. Но него го нямаше нито у тях, нито у нас. Сигурно беше излязло да хапне. Никога не се хранеше у дома.

После опитах да се свържа с бившата си жена. Но се отказах и затворих след второто позвъняване. В края на краищата нямаше какво да й казвам, а не исках да ме мисли за досадник.

След тях вече нямаше на кого да звъня. Намирах се насред град с милион души, които сновяха по улиците, а нямаше с кого да поговоря. Отказах се, прибрах си в джоба монетата от десет йени и излязох от кабината. След това поръчах на един келнер, който минаваше покрай мен, още два „Хайнекена“.

Така денят свърши. Едва ли е възможно да прекарам по-безполезно един ден. Последният ден на лятото, а какво ми беше донесъл той? Навън мракът на ранната есен беше обгърнал всичко. Долу, накъдето и да се обърнеш, всичко беше опасано с нишки мънички жълти улични лампи. Гледани оттук, отгоре, те сякаш бяха готови да бъдат стъпкани.

Донесоха бирата. Изгълтах първата, после изсипах фъстъците в чинийката в шепата си и започнах да ги ям един по един. На съседната маса седяха четири застаряващи жени, които току-що идваха от урок по плуване в хотелския басейн и сега си бъбреха на по чаша тропически коктейл в ярки цветове. Наблизо като глътнал бастун стоеше сервитьор, който изви врат, за да се прозине. Друг сервитьор обясняваше листа с менюто на застаряващо семейство американци. След фъстъците се заех с третия „Хайнекен“. Изпих и него и сега вече не знаех какво да правя с ръцете си.

Извадих от страничния джоб на дънките плика, разкъсах го в горния край и започнах да броя пачката банкноти от по десет хиляди йени. Приличаше по-скоро на тесте карти, отколкото на стегната пачка нови банкноти. Някъде по средата пръстите ми започнаха да се уморяват. На деветдесет и шестата банкнота при мен дойде възрастен сервитьор, който събра празните бутилки и попита дали искам още бира. Кимнах и продължих с броенето. Келнерът явно не прояви никакъв интерес какво правя.

Банкнотите бяха сто и петдесет на брой. Пъхнах ги обратно в плика и ги прибрах в джоба си, точно когато ми донесоха поредната бира. И този път изядох цялата чинийка фъстъци и чак тогава ми хрумна, че съм гладен. Но защо ли бях толкова гладен? От сутринта бях ял само резен плодов сладкиш.

Повиках сервитьора, поръчах сандвич със сирене и краставица. Без картофи, с двойна порция туршия. И дали ви се намира машинка за нокти? Естествено, че им се намирала. По хотелските заведения ще откриете всичко, каквото ви хрумне. На едно място имаха френско-японски речник, който ми трябваше.

Този път не бързах с бирата, любувах се дълго на нощния пейзаж, бавно си изрязах ноктите над пепелника. Пак погледнах към пейзажа, после се заех да си пиля ноктите. И така, докато настъпи нощта. Вече спокойно мога да мина и за ветеран, ако трябва да се убива време в града.

От вградения в тавана високоговорител ме повикаха по име. Отпърво не ми прозвуча като моето име. Трябваше да минат няколко секунди от обявлението, докато проумея, че съм чул особеностите точно на своето име и малко по малко разбера, че моето име е моето име.

Сервитьорът донесе на масата безжичен телефон.

— Има малка промяна в плановете — каза глас, който познавах отнякъде. — Състоянието на Шефа внезапно се влоши. Опасявам се, че не разполагаме с много време. Затова скъсяваме срока.

— На колко?

— На един месец. Не можем да чакаме повече. Ако след един месец не сте намерили онази овца, с вас е свършено. Няма да има къде да се върнете.

Един месец. Замислих се. Но главата ми не беше в състояние да борави с представите за време. Един месец, два месеца, всъщност не беше ли все тая? И кой изобщо имаше някаква представа, някакво мерило колко време ще отнеме, за да намериш една овца?

— Откъде разбрахте, че съм тук? — попитах аз.