Харуки Мураками - Преследване на дива овца

При тези думи той замълча. Аз също не казах нищо. Само цикадите продължаваха да се надпяват. Те и листата в градината, които шумоляха от предзалезния ветрец. Самата къща беше болезнено тиха. Из нея като непреодолима зараза сякаш се носеха спорите на смъртта. Опитах се да си представя пасището в главата на Шефа. Пасище посърнало и изоставено, със спаружена трева, с овце, които са се разбягали.

— Ще ви попитам още веднъж: кажете ми по какъв начин сте се сдобили с фотографията — рече мъжът.

— Не мога да ви кажа — повторих аз.

Мъжът въздъхна.

— Опитах се да разговарям с вас откровено. Затова се надявах и вие да сте откровен с мен.

— Не съм в правото си да говоря. Направя ли го, сигурно ще създам неприятности на човека, който ми е дал снимката.

— А това означава, че имате разумни основания да смятате, че заради овцата този човек може да има неприятности — вметна мъжът.

— Нямам никакви основания да смятам такова нещо. Така просто го усещам. Все има някаква уловка. Чувствам го през цялото време, докато разговарям с вас. Някъде има капан. Наречете го шесто чувство.

— И заради това не можете да говорите.

— Точно така — отвърнах аз. Позамислих се и допълних: — Нещо като специалист съм по създаването на неприятности. Мога да твърдя, че нямам равен в начините и средствата да създавам неприятности на околните. Все се опитвам да избягвам нещата, които биха довели до това. И в крайна сметка само създавам още по-големи неприятности. Все тая. Така стоят нещата. Макар и да го знам, пак си е същото, това не променя нищо. Нищо не става така още от самото начало. Това е само повод.

— Май не ви разбирам.

— Искам да кажа, че посредствеността има най-различни проявления.

Пъхнах цигара между устните си, запалих я със запалката в ръката си и всмукнах от дима. Почувствах се съвсем малко по-добре.

— Не е нужно да говорите, ако не искате — рече мъжът. — Вместо това ще ви пратя да търсите овцата. Такива са окончателните ни условия. Ако до два месеца, смятано отсега, успеете да я откриете, сме готови да ви възнаградим с каквото поискате. Но ако не успеете, това ще бъде краят — и за вас, и за фирмата ви. Разбрахме ли се?

— Имам ли друг избор? — попитах аз. — Ами ако изобщо не е съществувала такава овца със звезда върху гърба?

— Това не променя нещата. За нас двамата е важно само дали ще намерите овцата. Няма средно положение. Съжалявам, че трябва да го кажа, но както вече споменах, приемаме вашето предложение. Топката е у вас и е най-добре да се устремите към вратата. Дори и да се окаже, че изобщо няма врата.

— Така ли стоят нещата?

Мъжът извади от джоба си дебел плик и го сложи пред мен.

— Това е да си покриете разходите. Ако свършат, ми се обадете. Има още там, откъдето идват тези. Някакви въпроси?

— Нямам въпроси, само една забележка.

— Каква?

— Това очевидно е най-невероятната, най-нелепата история, която някога съм чувал. Но кой знае защо, когато идва от вашата уста, тя звучи донякъде достоверно, съмнявам се обаче някой да ми повярва, ако му кажа какво се е случило днес.

Мъжът изви почти незабележимо устна. Вероятно се усмихваше.

— От утре се заемате със случая. Както вече казах, разполагате с два месеца, смятано от днес.

— Задачата не е от леките. Два месеца могат и да не стигнат. Все пак ме молите да издиря в цялата страна една-единствена овца.

Мъжът ме погледна право в лицето и не каза нищо. От това се почувствах като празен басейн. Мръсен, напукан празен басейн, който сигурно нямаше да се използва още една година. Мъжът ме гледа цели трийсет секунди, без да мига. После отвори бавно уста.

— Време е да тръгвате — рече ми.

Със сигурност изглеждаше така.

— В офиса ли се връщате? Или отивате другаде? — попита шофьорът.

Беше същият, както на идване, но се държеше малко по-сърдечно. Явно бързо се сближаваше с хората.

Протегнах се хубаво на огромната задна седалка и се замислих къде да отида. Нямах намерение да се връщам в офиса. На хартия още си бях в отпуск, а и не смятах да обяснявам на съдружника си всичко това. Не ми се и прибираше. Точно сега имах нужда от конска доза нормални хора, които вървят нормално, на два крака, на нормално място.

— Гара „Шинджуку“, западният изход — казах аз.

По посока на „Шинджуку“ имаше страшно задръстване. Освен всичко останало беше най-натовареното вечерно време. След някакъв момент колите сякаш бяха залепени на едно място и не помръдваха. Сегиз-тогиз по тях преминаваше нещо като вълна, тласкаща ги няколко сантиметра напред. Помислих си за скоростта, с която се върти Земята. С колко ли километра в час се носеше из Космоса повърхността на този път? Пресметнах бързо наум и получих число, с каквото едва ли се носеше и виенско колело по панаири. Има много неща, които всъщност не знаем. Заблуда е, че изобщо знаем нещо. Ако няколко извънземни ме спрат и ме попитат: „Така и така, мой човек, я кажи с колко километра в час се върти Земята при екватора?“, щях да се почувствам като в небрано лозе. Да му се не види, не знаех дори защо срядата е след вторника. Това щеше да бъде междугалактична шега.