Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— В течение сме на почти всичко — обясни мъжът.

— Освен къде се намира онази овца — вметнах аз.

— Именно — потвърди мъжът. — При всички положения трябва да се заемате за работа, пилеете прекалено много време. Преценете добре къде точно се намирате. Можете да вините единствено себе си, че сте се озовали притиснат в този ъгъл.

Беше прав. Платих сметката с първата банкнота от десет хиляди йени в плика. Долу на земята хората още си вървяха на два крака, но тази гледка вече не ми носеше особено облекчение.

След като се прибрах от хотелското кафене, намерих в пощенската кутия у дома три плика заедно с вечерния вестник. Извлечение от банковата ми сметка, покана за някакво парти, което щяло да бъде невероятно, и рекламна листовка от магазин за автомобили втора употреба. В листовката пишеше: НАПРАВЕТЕ ЖИВОТА СИ ПО-ЯРЪК — ПРЕХВЪРЛЕТЕ СЕ НА СТРАХОТНА КОЛА. Благодаря, но не, благодаря. Събрах на купчинка трите плика и ги разкъсах на две.

Извадих от хладилника сок и седнах с него на масата в кухнята. На масата имаше бележка от гаджето ми: „Излязох да хапна. Връщам се до 9,30.“ Електронният часовник на масата показваше 9,30. Загледах как цифрите се сменят на 9,31, после на 9,32.

След като ми доскуча да гледам часовника, се съблякох, взех си душ и си измих косата. В банята имаше четири вида шампоан и три вида балсам. Всеки път, когато отидеше в супермаркета, гаджето ми се запасяваше с нещо ново. Беше достатъчно да вляза в банята, за да го видя. Преброих четири вида крем за бръснене и пет тубички паста за зъби. Добри запаси, няма що. След като излязох изпод душа, облякох спортни шорти и тениска. Бях смъкнал мръсотията от един странен ден. Най-сетне се почувствах освежен.

В 10,20 тя се върна с пазарски плик от супермаркета. В плика имаше четки, кутийка кламери, добре охладен пакет от шест кутийки бира. Така аз изпих още една.

— Викаха ме заради овцете — обясних аз.

— Казвах ли ти аз! — възкликна приятелката ми.

Извадих от хладилника малко кренвирши, запържих ги в тигана и ги поднесох за вечеря. Изядох три, приятелката ми изяде два. През кухненския прозорец подухваше прохладен ветрец.

Разказах й какво е станало в офиса, разказах й и как са ме взели с лимузината, за имението, за секретаря със стоманения поглед, за кървавата киста и набитата овца със звездата на гърба. Говорих сякаш цяла вечност. Докато свърша, стана единайсет часът.

След като разказах всичко това, приятелката ми изобщо не изглеждаше изумена. През цялото време, докато слушаше, си чистеше ушите и току се прозяваше.

— И кога тръгваш?

— Кога тръгвам ли?

— Нали трябва да намериш овцата?

Погледнах я, както държах отварачката на втората бира.

— Няма да ходя никъде — заявих аз.

— Но ако не отидеш, ще си имаш големи неприятности.

— Какви толкова неприятности ще имам! Бездруго смятах да напусна фирмата. Който и да се намесва, все ще си намеря работа, с която да се издържам. Така де, едва ли ще тръгнат да ме убиват.

Тя извади от кутийката още една клечка за уши и известно време си игра с нея.

— Но всъщност е съвсем лесно. Единственото, което се иска от теб, е да намериш някаква си овца, нали? Ще бъде забавно.

— Никой няма да намира нищо. Хокайдо е много по-голям, отколкото си мислиш. А що се отнася до овцата… сигурно има стотици хиляди. Как да намеря сред тях една-единствена? Невъзможно е. Пък била тя и овца, белязана със звезда върху гърба.

— Овцете всъщност са пет хиляди.

— Пет хиляди ли?

— Броят на овцете на Хокайдо. През 1947 година там е имало двеста и седемдесет хиляди, но сега са едва пет хиляди.

— Откъде знаеш такова нещо?

— След като ти излезе, отидох в библиотеката и проверих.

Въздъхнах тежко.

— Знаеш всичко, нали?

— Далеч не всичко. Има много неща, които не знам.

Прихнах, после отворих втората бира и я разделих между двамата.

— При всички положения на Хокайдо има само пет хиляди овце. Според официалната статистика. Какво ще кажеш? Не ти ли олекна поне малко?

— Все тая — заявих аз. — Няма особена разлика между пет хиляди и двеста и седемдесет хиляди овце. Проблемът пак е как ще намеря една-единствена овца сред този огромен пейзаж. За капак нямаме и следа, по която да тръгнем.

— Как така да нямаме следа! Ами снимката, ами приятелят ти там? Все ще откриеш нещо.

— И двете следи са ужасно мъгляви. Пейзажът върху снимката не се откроява с абсолютно нищо, а колкото до писмото на Плъха, не успях да разчета дори пощенското клеймо!