Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Драс-драс-драс.

— Друго?

— Това май е всичко.

Мъжът прочете точка по точка какво е записал. Беше се справил добре.

— Това ли е?

— Да.

— Добре тогава — каза мъжът.

И линията прекъсна.

Навън вече беше тъмно. Пъхнах в джоба си малко дребни пари, цигарите, запалка, обух си маратонките и излязох. В кварталната кръчма изпих една бира, докато слушах последната плоча на братя Джаксън. Изядох си пилешкия котлет, докато слушах плочата на Бил Уидърс. Пийнах кафе, докато слушах „Междузвездни войни“ на Мейнард Фъргюсън. След всичко това имах чувството, че почти не съм ял.

Взеха чашата от кафето, а аз пуснах три монети от по десет йени в платения телефон и звъннах на съдружника си. Вдигна най-големият му син, който още беше в началното училище.

— Добър ден — поздравих аз.

— Вече е „добър вечер“ — поправи ме той.

Погледнах си часовника. Беше прав, разбира се. След малко се обади и съдружникът ми.

— Как е? — попита той.

— Можеш ли да говориш? Да не ти прекъсвам вечерята?

— Да, вечеряме, но нищо. И без това не е много вкусно, пък и твоят разказ би трябвало да е по-интересен.

Повторих откъслеци от разговора с мъжа в черния костюм. Разказах за огромната лимузина и издъхващия Шеф. Не споменах овцата. Съдружникът ми нямаше да повярва, а и без това вече беше прекалено дълго и заплетено. От което, разбира се, всичко ставаше още по-объркващо.

— Нищо не схващам — призна си съдружникът ми.

— Сам разбираш, поверително е. Ако се разчуе, можеш да си имаш големи неприятности. И ти, и семейството ти… — Замълчах, след като си представих богаташкия му четиристаен апартамент, жена му с високо кръвно, двете му нагли синчета. — Знаеш как е.

— Ясно.

— При всички положения се налага утре да замина. Сигурно задълго. За един, два, три месеца. Наистина не знам. Не е изключено изобщо да не се върна в Токио.

— Ъъъ… хм.

— Затова поеми нещата във фирмата. Аз се оттеглям. Не искам да ти причинявам главоболия. Общо взето, свърших каквото можах и макар фирмата да е на двамата, ти си се нагърбил с важната част. Аз съм на заден план.

— Но ти ми трябваш… кой ще движи подробностите!

— Сплоти бойната линия и се върни към предишното състояние. Не се занимавай повече с реклама и издателска дейност. Възроди преводаческата фирма. Завчера ти ми го каза сам. Остави само една секретарка и се отърви от останалите, които са на непълен работен ден. Вече не ти трябват. Никой няма да недоволства, ако им платиш двумесечно обезщетение. Колкото до офиса, премести се в по-малък. Печалбата ще намалее, но ще паднат и разходите. И без моя дял ти ще печелиш повече, така че няма да пострадаш. Няма да се притесняваш, че експлоатираш някого, и данъците няма да са ти такъв проблем. За теб ще е идеално.

— И дума да не става — отсече той, след като известно време мълча. — Няма да се получи нищо, знам си аз.

— Ще се получи, ще видиш. С теб съм още от самото начало, затова знам, че всичко ще се нареди.

— Досега се нареждаше, защото бяхме заедно — възрази съдружникът ми. — Колкото до мен, с каквото и да се заема, не се получава нищо.

— Виж какво. Не те съветвам да разширяваш дейността. Съветвам те да я ограничиш. Да се върнеш към преводаческата фирма отпреди промишлената революция. Ти и една секретарка плюс петима-шестима преводачи на хонорар, и готово. Не виждам защо да не се справиш.

Чу се как последната монета от десет йени пада в апарата. Пуснах в процепа още три монети.

— Аз не съм като теб — знаеше си своето съдружникът ми. — Ти ще се справиш и сам. А аз не. Издънвам се, ако нямам до себе си човек, на когото да се оплаквам и с когото да обменям идеи.

Закрих слушалката с длан и въздъхнах. Пак се почна старата песен. Черната овца изяла непрочетеното писмо на бялата овца, тя пък изяла писмото на черната овца…

— Ало, ало! — извика съдружникът ми.

— Слушам те — успокоих го аз.

Чувах в другия край на линията как двете му деца се карат кой телевизионен канал да гледат.

— Помисли за децата — подканих аз. Не беше честно, но не ми бяха останали други козове. — Не можеш да си позволиш да униваш. Ако развееш бялото знаме, това означава край за всички. Щом си смятал да се опълчиш срещу света, не е трябвало да правиш деца. Стегни се, заеми се за работа, спри да пиеш.

Той мълча дълго. Сервитьорката ми даде пепелник. Показах й с ръка да ми донесе още една бира.

— Прав си — каза накрая съдружникът ми. — Ще направя всичко по силите си. Не съм убеден, че ще се получи, но…