Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Напълних чашата с бира и отпих една глътка.

— Всичко ще се нареди. Помисли какво беше преди шест години. Нямахме пари, нямахме връзки, а успяхме, нали? — напомних му аз.

— Както вече ти обясних, нямаш представа колко сигурен се чувствах, защото започвам заедно с теб — отвърна съдружникът ми.

— Пак ще ти се обаждам.

— Хм.

— Благодаря за всичко. Беше страхотно — рекох му.

— Хайде пак да работим заедно, щом приключиш с каквото имаш да вършиш и се прибереш в Токио.

— Ама разбира се.

После затворих.

И двамата знаехме каква е вероятността да се върна на тази работа. Ако не друго, поне с това бяхме наясно след шест години съвместна дейност.

Върнах се с бирата на масата.

Сега, след като се бях махнал от работата, усетих как ме плисва облекчение. Бавно, но сигурно опростявах нещата. Бях загубил родния си град, бях загубил юношеството си, бях загубил жена си, след три месеца щях да прехвърля трийсетте и да загубя и младостта си. Не си представях какво ще остане от мен, когато навърша шейсет. Човек не бива да мисли за тези неща. Никой не знае какво ще се случи и след един месец.

Отправих се към нас и си легнах с „Шерлок Холмс“ В единайсет угасих лампата и съм заспал бързо. Чак до сутринта не се събудих нито веднъж.

В десет сутринта оная смехотворна лимузина — не лимузина, а цяла подводница — чакаше долу пред входа. От прозореца ми на третия етаж приличаше по-скоро на преобърната метална формичка за курабии. Човек можеше да направи с нея грамадна курабия, която триста деца щяха да ядат половин месец. Ние с гаджето ми седяхме на перваза и гледахме колата.

Небето беше възмутително ясно. Небе от довоенен експресионистичен филм. Без нито едно облаче, като огромно око с изрязан клепач. Хеликоптерът в далечината изглеждаше съвсем мъничък.

Затворих всички прозорци, изключих хладилника и дръпнах ръчката на газта. Прането — внесено, леглото — заметнато с чаршаф, нелепото количество тоалетни принадлежности — подредени като в аптека при мивката. Наемът — платен за два месеца напред, абонаментът на вестника — прекратен. Погледнах от входната врата безжизненото жилище. За миг си спомних четирите години брачен живот, прекарани тук, спомних си за децата, които така и не бяхме направили с жена ми.

Вратата на асансьора се отвори и приятелката ми ме повика. Затворих металната врата.

Докато ни чакаше, шофьорът лъскаше усърдно със сух парцал предното стъкло. Колата без една-единствена прашинка по нея лъщеше на слънцето с изпепеляващ неземен блясък. Само да я докоснеш, и ще се опариш.

— Добро утро — поздрави шофьорът.

Същият набожен шофьор отпреди два дни.

— Добро утро — отвърнах аз.

— Добро утро — каза и гаджето ми.

Държеше котарака. Аз пък носех котешката храна и сака с котешката тоалетна.

— Страхотно време, нали? — добави шофьорът и погледна небето. — Как ли да се изразя… кристално ясно е.

Аз кимнах.

— Когато става толкова ясно, Божиите послания достигат с лекота до всички — предположих.

— Нищо подобно — възрази с усмивка шофьорът. — Посланията вече са във всичко. В цветята, в камъните, в облаците…

— А в колите?

— И в колите.

— Но колите се правят в заводи — напомних аз съвсем в свой стил.

— Който и да ги произвежда, в тях се проявява Божията воля.

— Както и в лишеите по ушите? — не остана по-назад и гаджето ми.

— Както и в самия въздух — поправи я шофьорът.

— В такъв случай в колите, произвеждани в Саудитска Арабия, се проявява Аллах.

— В Саудитска Арабия не произвеждат коли.

— Така ли? — възкликнах пак аз.

— Да.

— Ами колите, произвеждани в Щатите за износ в Саудитска Арабия? Кой бог се проявява в тях? — поинтересува се приятелката ми.

Труден въпрос.

— Виж какво, трябва да му кажем за котарака — метнах й аз спасителен пояс.

— Какво сладко коте, а? — възкликна също с облекчение шофьорът.

Котаракът беше всякакъв, но не и сладък. Всъщност беше точно обратното с проскубаната козина, наподобяваща износен килим, с върха на опашката, огънат под ъгъл от шейсет градуса, с пожълтелите зъби, с дясното око, което след раната отпреди три години сълзеше толкова силно, че животинката недовиждаше. Беше си съмнително, че ще различи маратонка от картоф. Възглавничките на лапите му бяха целите в мазоли, ушите му бяха заразени с лишеи и от старост той пърдеше поне по двайсет пъти на ден. Беше прекрасно младо коте, когато жена ми го намери под една пейка в парка и го донесе у нас, но от няколко години крееше все повече. Точно като топка за боулинг, плъзгаща се към улея. Освен това си нямаше име. Нямах представа дали това притъпява или задълбочава трагедията му.