Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Но всъщност се увеличава, нали? Самият ти каза, че става повече.

— Но само защото времето, необходимо за пътя, е намаляло. Като обща величина времето не се променя. Единствената разлика е, че ти можеш да изгледаш повече филми.

— Ако ми се гледат филми — добави тя.

Веднага щом пристигнахме в Сапоро, наистина изгледахме цели два филма.

През целия полет приятелката ми седя до прозореца и гледа надолу към пейзажа. Аз седях до нея и четях „Приключенията на Шерлок Холмс“. През цялото време — нито едно облаче, самолетът се плъзгаше по сянката си върху земята. Или, по-точно, понеже ние бяхме вътре в самолета, нашите сенки също присъстваха в сянката на самолета, препуснал над планини и поля. Което означаваше, че и ние сме се отпечатали върху земята.

— Онзи човек наистина ми беше симпатичен — каза гаджето ми, след като си изпи портокаловия сок.

— Кой човек?

— Шофьорът.

— Хмм — отвърнах аз, — на мен също ми беше симпатичен.

— И какво страхотно име — Хери.

— Определено. Страхотно име. С него котаракът вероятно ще се чувства по-добре, отколкото се е чувствал някога с мен.

— Не котаракът, а Хери.

— Добре де, Хери.

— Защо за толкова време не си му дал име?

— Защо ли наистина? — учудих се и аз. — После запалих със запалката с овцата една цигара. — Вероятно просто не обичам имена. Не виждам какво лошо има в това да ме наричаш „ти“ или аз да те наричам „теб“ или нас — „нас“, и тях — „тях“.

— Хм — каза тя. — Но на мен думата „ние“ не ми харесва. Сякаш е от ледниковия период.

— От ледниковия период ли?

— Звучи като „Ние отиваме на юг“ или „Ние сме на лов за мамути“, или…

Когато излязохме от летище „Читозе“, беше по-студено, отколкото очаквахме. Аз облякох над тениската памучна риза, а приятелката ми — плетено елече над блузата. По тези земи есента беше дошла цял месец по-рано, отколкото в Токио.

— Не се предполагаше да се озовем в ледниковия период, нали? — попита тя, докато пътувахме с автобуса към Сапоро. — Ти ходиш на лов за мамути, аз гледам децата.

— Определено звучи примамливо — отбелязах аз.

След малко приятелката ми заспа, оставяйки ме да гледам през прозореца на автобуса безкрайното шествие на гъстата гора от двете страни на пътя.

Първото, което направихме, след като пристигнахме в града, беше да влезем в едно кафене.

— Дай още отсега да определим основните насоки — подканих аз. — Ще се наложи да се разделим. Аз ще тръгна да търся мястото, където е направена снимката. А ти ще издирваш овцата. Така спестяваме време.

— Много прагматично.

— Ако всичко върви добре — поправих я аз. — При всички положения ти можеш да се заемеш с най-големите овцевъдни стопанства на Хокайдо и да проучиш породите овце. Може би ще откриеш всичко, каквото ти трябва, в някоя държавна служба или местна библиотека.

— Обичам библиотеките — заяви гаджето ми.

— Радвам се.

— Още отсега ли да започна?

Аз си погледнах часовника. Три и половина.

— Не, вече става късно. Ще започнем от утре. Днес ще караме по-спокойно, ще намерим къде да отседнем, ще вечеряме, ще се изкъпем и ще се наспим.

— С удоволствие бих гледала някой филм — вметна тя.

— Филм ли?

— Какво ще правим с цялото това време, което спестихме със самолета?

— Права си — съгласих се аз.

И така, влязохме в първото кино, което ни се изпречи пред очите.

Оказа се, че ще гледаме два филма, криминале и нещо окултно. В киното нямаше почти никого. От цяла вечност не бях виждал толкова празно кино. Колкото да минава времето, преброих хората в салона. Осем заедно с нас. Във филмите имаше повече герои.

А самите филми бяха пълни с ужасии. Бяха от вида, при който ти иде да се обърнеш кръгом и да си излезеш веднага след ревящия лъв на „Метро Голдуин Майър“ Направо не проумявам как изобщо е възможно още да има такива филми.

Първо ни пуснаха окултния. Дяволът, който живее във влажната, усойна изба на градската църква и манипулира нещата чрез малодушния свещеник, превзема града. Истинският въпрос обаче беше за какво изобщо му е притрябвало да го превзема тоя град. Той си беше доста окаян — няколко улици, заобиколени от ниви.

Въпреки това дяволът беше като обсебен от града и изпадна в ярост, когато последното момиченце отказа да се покори на властта му. А щом се вбеси, тялото му затрепери като тресящо се зелено желе. Да ви призная, имаше нещо трогателно в тази ярост.