Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Хотелът не е лош, нали? — попита тя.

— Не е лош ли? — повторих аз сопнато думите й.

— Уютен, без излишен лукс.

— Без излишен лукс — казах и аз. — Сигурен съм, че под „лукс“ разбираш чисти чаршафи, мивка, която не тече, климатик, който работи, сравнително мека тоалетна хартия, нов сапун и пердета, които да те предпазват от слънчев удар.

— Винаги гледаш на нещата откъм лошата им страна — засмя се приятелката ми. — Така и така не сме дошли като туристи.

След като отворих вратата, видях, че фоайето е по-просторно от очакваното. В средата имаше канапета и голям цветен телевизор — даваха игра, в която се решаваше кръстословица. Не се виждаше жива душа.

От двете страни на входната врата имаше големи декоративни растения в саксии с посърнали, почти кафяви листа. Застанах на прага и започнах да оглеждам всичко. Фоайето всъщност не бе така просторно, както ми се беше сторило в началото. Изглеждаше голямо, защото в него нямаше почти никакви мебели. Канапета, часовник с кутия и огледало. Нищо друго.

Отидох да огледам часовника и огледалото. И двата бяха подарък — спомен от едно или друго събитие. Часовникът изоставаше със седем минути, в огледалото главата ми изглеждаше изкривена върху тялото.

Канапетата бяха почти толкова запуснати, както и самият хотел. Килимът беше в непривлекателно оранжево, от типа оранжево, който ще получите, ако оставите някоя избеляла черга една седмица на дъжда, а после я хвърлите в мазето, докато не хване мухъл. Това беше оранжево от първите дни на „Техниколор“.

След като се взрях, видях, че на едно от креслата като изсушена риба се е проснал плешивеещ застаряващ мъж, който беше заспал на него. В началото си помислих, че е мъртъв, но носът му помръдна. В горния край на носа се виждаха вдлъбнатинки от очила, ала самите очила ги нямаше наоколо. Което означаваше, че мъжът не е заспал, докато е гледал телевизия. Нямаше логика.

Застанах при рецепцията и надзърнах от другата страна на плота. Там нямаше никого. Приятелката ми натисна звънеца. Той прокънтя из цялото фоайе.

Изчакахме трийсет секунди, но не получихме отговор. Мъжът на креслото не се и помръдна.

Приятелката ми натисна още веднъж звънеца.

Сега вече мъжът на креслото промърмори. Така, сякаш се укоряваше. После отвори очи и ни погледна невиждащо.

Тя натисна звънеца трети път — вече по-сериозно.

Мъжът скочи и се втурна през фоайето. Промуши се покрай мен и отиде зад плота на рецепцията. Беше администраторът.

— Какъв ужас — каза той. — Наистина какъв ужас. Да заспя, докато съм ви чакал.

— Извинявайте, че ви събудихме — казах аз.

— Не се притеснявайте — отвърна администраторът.

Извади регистрационна карта и химикалка. Горният край на кутрето и на средния пръст на лявата му ръка липсваше.

Написах върху картата името си, но после размислих, смачках я и я пъхнах в джоба си. Взех друга карта и на нея вече написах фалшиво име и адрес. Най-обикновено име и адрес, които обаче ставаха за измислени набързо име и адрес. Срещу графата „професия“ посочих, че съм брокер на недвижими имоти.

Администраторът взе очилата с целулоидни рамки и дебели стъкла, които беше оставил при телефона, и се взря напрегнато в регистрационната карта.

— Сугинами, Токио… на 29 години, брокер на недвижими имоти.

Извадих от джоба си хартиена салфетка и избърсах мастилото по пръстите си.

— В командировка ли сте тук? — попита администраторът.

— В нещо като командировка — отвърнах аз.

— За колко дни?

— За един месец — казах му.

— За един месец ли? — Той ме погледна така, сякаш виждаше празен бял лист за рисуване. — Ще останете цял месец?

— Има ли нещо лошо в това?

— Не, няма нищо лошо, но, хм, бихме искали да ни се плаща за три дни напред.

Оставих на пода платнения сак, преброих двайсет банкноти от по десет хиляди йени и ги сложих върху плота на рецепцията.

— Имам още, ако тези не достигат — обясних.

Администраторът взе банкнотите с трите пръста на лявата си ръка и ги преброи с дясната. После издаде касова бележка.

— Каква стая предпочитате?

— Ако е възможно, ъглова, далеч от асансьора.

Мъжът се обърна и присви очи срещу дъската с ключовете. След дълго суетене избра стая 406. Почти всички ключове си бяха по местата. Този хотел „Делфин“ беше самото въплъщение на успеха.

Нямаше такива глезотии като пиколо, затова си отнесохме сами саковете до асансьора. Както се изрази приятелката ми, никакъв излишен лукс. Асансьорът трепереше като голямо псе с болни бели дробове.