Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Каква работа? — престраших се да попитам аз.

— Чертожничка съм в една архитектурна фирма. Отдавна съм там.

Разговорът замря. Извадих бавно цигара и я запалих. Пианистката спря да свири, свали капака на рояла и отиде някъде да почива. Завидях й.

— От колко време сте приятели с него? — попита жената.

— Май от единайсет години. А вие?

— Аз — за два месеца и десет дни — отговори тя веднага. — Това е времето от запознанството ми с него до изчезването му. Два месеца и десет дни. Помня, защото си водя дневник.

Портокаловият сок дойде, а празната чаша от кафето беше отнесена.

— След като той изчезна, чаках три месеца. Декември, януари, февруари. Най-студеното време на годината. Може би онази година зимата е била студена?

— Не помня — отговорих аз, макар че зимният студ отпреди пет години ми се стори като времето вчера.

— Чакали ли сте някога така жена?

— Не — признах си аз.

— Съсредоточаваш се върху това да чакаш някого и след известно време вече няма значение какво се случва. Все едно ти е дали са минали пет, или десет години, или един месец.

Аз кимнах.

Жената изпи половината портокалов сок.

— Беше същото, когато се омъжих първия път — обясни тя. — Все аз бях тази, която чака, накрая се уморих да чакам и ми стана безразлично. Омъжих се на двайсет и една, разведох се на двайсет и две. После дойдох тук.

— Беше същото и с жена ми.

— Кое беше същото?

— Омъжи се на двайсет и една и се разведе на двайсет и две.

Жената се взира известно време в лицето ми. После разбърка със сламката портокаловия сок. Явно не трябваше да го казвам.

— Когато си млад, е тежко да се омъжиш и веднага след това да се разведеш — рече жената. — Лошото е, че търсиш нещо двуизмерно и нереално. Никога не трае дълго. Няма как да очакваш нещо нереално да трае дълго, нали?

— Предполагам, че да.

— През петте години между развода и запознанството ми с него бях съвсем сама в този град. Живеех живот, който беше някак си нереален. Не познавах почти никого, рядко излизах, нямах връзка. Ставах сутрин, ходех на работа, чертаех проекти, на връщане се отбивах да напазарувам в супермаркета и вечерях сама у дома. Слушах радио, четях, попълвах дневника си, перях си чорапите в банята. Апартаментът ми е недалеч от океана и прибоят се чува през цялото време. Беше студено и самотно. — Жената допи портокаловия сок. — Май ви отегчавам.

Аз поклатих глава.

Минаваше шест. Светлините в кафенето станаха приглушени — време за коктейли. Светлините на града пък започнаха да примигват. По кулокрановете заблещукаха червени лампички. В сгъстяващия се мрак вече се виждаха тънките игли на дъжда.

— Ще пийнете ли нещо? — попитах аз.

— Как се нарича водката със сок от грейпфрут?

— Солено куче.

Повиках сервитьора и поръчах едно солено куче и „Къти Сарк“ с лед.

— Докъде бяхме стигнали?

— До самотния ви и студен живот.

— Е, ако искате да знаете, не беше чак толкова студен и самотен — уточни жената. — Студен и самотен е само звукът на вълните. Единствен той вдъхва хлад на нещата. Когато се нанесох в жилището, домоуправителят каза, че съм щяла да свикна доста бързо, а ето че и досега не съм свикнала.

— Океана вече го няма там.

Жената се усмихна едва-едва. В бръчиците в ъглите на очите й се мерна нещо като движение.

— Така е. Както казахте, океана вече го няма там. Но въпреки това мога да се закълна, че и досега чувам понякога вълните. Вероятно са се врязали през годините в слуха ми.

— И тогава се е появил Плъха.

— Да. Въпреки че аз не съм го наричала никога така.

— А как го наричахте?

— По име. Като всички останали.

Сега, като се замислих, „Плъха“ наистина си звучеше малко детински, дори за прякор.

— Хмм — казах.

Донесоха ни питиетата. Жената отпи от соленото куче, после избърса със салфетката солта по устните си. По салфетката остана едва доловима следа от червило. Жената сгъна чевръсто салфетката с червило по нея и я остави на масата.

— Той беше толкова… повече от нереален. Схващате ли?

— Мисля, че да.

— Вероятно е трябвало да срещна такъв нереален човек като него, който да направи на пух и прах собствената ми нереалност. Това ми хрумна още първия път, когато го видях. За това и го харесах. Или може би ми се е сторило така вече след като го харесах. При всички положения се свежда до същото.

Пианистката се върна от почивката си и започна да свири мелодии от стари филми. Страхотно: сбъркана фонова музика за сбъркана сцена.