Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Ние с него сме приятели — напомних аз.

Последва кратко мълчание, камъче, запратено в сякаш бездънен кладенец. Трябваше да минат трийсет секунди, докато камъчето удари дъното.

— Както желаете — каза мъжът. — Ваша работа. Разгледах доста подробно биографията ви. Любопитна е. Хората като цяло могат да бъдат разделени на две групи: посредствени реалисти и посредствени мечтатели. Вие очевидно спадате към вторите. Винаги сте имали и ще имате съдбата на мечтател.

— Ще го запомня — обещах аз.

Мъжът кимна. Аз изпих половината разводнен гроздов сок.

— Чудесно, да продължим с подробностите — предложи човекът. — С подробностите за овцата.

Той смени положението си на стола, за да извади от един плик голяма черно-бяла снимка и да я сложи на масичката пред мен. В стаята като че ли проникна едва доловимият дъх на действителността.

— Това е снимката, която сте поместили в брошурата.

Изображението беше изненадващо ясно за фотография, увеличена, без да се използва негативът. Вероятно бяха прибягнали до някаква специална техника.

— Доколкото знаем, лично вие сте намерили снимката и после сте я включили в брошурата. Така ли е?

— Точно така.

— Според нашето проучване фотографията е направена през последната половин година от любител. Фотоапаратът е евтин джобен модел. Не сте я правили вие. Вие имате „Никон Де Ел Ар“ и правите по-добри снимки. И през последните пет години не сте ходили на Хокайдо. Прав ли съм?

— Да — потвърдих аз.

Мъжът се покашля, после замълча. Мълчанието му беше окончателно, по него човек можеше да съди за свойствата на другите видове мълчание.

— Както и да е, искаме от вас да ни предоставите някои сведения, по-точно къде и от кого сте получили фотографията и какви са били намеренията ви, когато сте поместили такова лошо изображение в брошурата.

— Опасявам се, че нямам право да говоря за това — метнах думите с хладнокръвие, от което се възхитих дори аз. — Журналистите са в правото си да не разкриват своите източници.

Мъжът ме погледна в очите и прокара средния пръст на дясната ръка по устните си. Направи го няколко пъти, после отново отпусна ръката си върху коленете. Известно време и двамата мълчахме. Неволно си помислих колко уместно ще бъде, ако точно в този миг запее кукувица. Но не се чу никаква кукувица, разбира се. Вечер кукувиците не пеят.

— Бива си ви — рече мъжът. — Знаете ли, ако реша, мога да спра всичките ви поръчки. Това ще сложи край на твърденията ви, че сте журналист. Ако приемем, разбира се, че окаяните ви брошурки и листовки могат да минат за журналистика.

Замислих се. Защо ли кукувиците не пеят на здрачаване?

— Освен това има начини хора като вас да бъдат накарани да проговорят.

— Предполагам, че има — съгласих се аз, — но за тях се иска време и аз няма да проговоря до последната минута. А и да проговоря, няма да изпея всичко. Няма как да разберете колко знам. Или греша?

Всичко беше блъф, но както се развиваха нещата, в него си имаше логика. Мълчанието, което последва, беше заредено с несигурност и от това разбрах, че съм си спечелил няколко точки.

— Изключително забавно е да разговарям с вас — рече мъжът. — Сценарият ви на мечтател е прелестно сърцераздирателен. Е, хайде да поговорим за нещо друго. — Той извади от джоба си лупа и я сложи на масата. — Разгледайте, ако обичате, фотографията, но внимателно.

Взех снимката с лявата ръка, а лупата — с дясната, и огледах най-старателно снимката. Някои от овцете бяха обърнати в една посока, други — в друга, трети пък бяха погълнати от това да пасат. Сцена, наподобяваща скучна сбирка на класа. Взрях се в овцете една по една, проверих накъде е наклонена тревата, разгледах и брезовата гора в дъното, планината отзад, перестите облаци по небето. Нямаше нищо необичайно. Вдигнах очи от снимката и лупата.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Не — признах си аз.

Мъжът не показа да е разочарован.

— Доколкото си спомням, сте завършили биология — рече той. — Какво знаете за овцете?

— Не знам почти нищо. Учил съм главно безполезни неща по тясната си специалност.

— Кажете ми какво знаете.

— Чифтокопитно преживно животно, което живее на стада. Пренесено е в Япония май в началото на периода Мейдзи. Било е отглеждано заради вълната и месото. Това е почти всичко.

— Чудесно — одобри мъжът. — Макар че бих искал да внеса малка поправка: овцата е пренесена в Япония в началото не на периода Мейдзи, а на периода Ансей. За времето обаче преди това сте прав: в Япония не е имало овце. Вярно, някои твърдят, че те са пренесени от Китай през периода Хеян, но дори и да е така, междувременно са измрели. Тоест до периода Мейдзи малцина в Япония са виждали овца и са разбирали какво представлява тя. Макар и да е била сравнително позната като един от дванайсетте зодиакални знака в древния китайски календар, никой не е знаел със сигурност що за животно е. А това означава, че може би са я възприемали като звяр, който е плод на въображението, каквито са змейовете и птицата феникс. Всъщност на рисунките, правени от японци преди периода Мейдзи, овците приличат на приказни чудовища. Може да се каже, че те са познавали онова, което са изобразявали, точно толкова, колкото Х. Дж. Уелс — марсианците. Дори днес японците знаят удивително малко за овцете. А това ще рече, че като животно исторически те не са свързани с бита им. Внесени са на държавно равнище от Америка, за кратко са отглеждани и бързо са забравени. Ето какво са овцете. След войната, когато вносът на вълна и овнешко от Австралия и Нова Зеландия е либерализиран, овцевъдството в Япония клони към залез. Трагично животно, нали? И това е самият образ на съвременна Япония. Аз обаче нямам намерение да ви чета лекция за суетата на днешна Япония. Искам да наблегна на две неща: първо, преди края на къснофеодалния период в цяла Япония вероятно не е имало нито една овца, и второ, веднъж внесени, овцете са били подлагани на строги проверки от страна на държавата. И какво означават тези две неща?