Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Понякога си мисля, че в крайна сметка може би само съм го използвала. И той го е чувствал през цялото време. Вие как смятате?

— Не знам — признах си. — Това са си неща между вас двамата.

Жената не отвърна нищо.

След цели двайсет секунди мълчание си дадох сметка, че тя вече е изчерпала темите за разговор. Изпих на един дъх каквото беше останало от уискито и извадих от джоба си писмата на Плъха, после ги сложих в средата на масата. Те останаха там известно време.

— Тук ли трябва да ги прочета?

— Вземете ги у вас и ги прочетете там. Ако не искате да ги четете, направете с тях каквото сметнете за добре.

Жената кимна. Сложи писмата в чантата си и щракна закопчалката. Аз запалих втора цигара и си поръчах още едно уиски. Второто уиски винаги ми е било любимото. От третото нататък вече няма никакъв вкус. Превръща се в нещо, което просто изливаш в стомаха си.

— И заради това сте дошли чак от Токио? — попита жената.

— Общо взето, да.

— Много мило от ваша страна.

— Никога не съм го възприемал по този начин. Въпрос на навик. Сигурен съм, че ако бях на неговото място, той щеше да направи същото за мен.

— Молили ли сте го някога за нещо подобно?

Аз поклатих глава.

— Не, но ние от доста време налагаме един на друг своите нереалности. Отделен въпрос е дали сме успели да се погрижим реалистично за нещата.

— Може би никой не е в състояние да го направи.

— Може би.

Жената се усмихна и стана, като взе рязко сметката.

— Нека аз. Все пак закъснях четирийсет минути.

— Ако сте сигурна, разбира се — отвърнах аз. — Но още нещо — дали мога да ви задам един въпрос?

— Естествено.

— По телефона казахте, че си представяте как изглеждам.

— Имах предвид, че долавям нещо във вас.

— И това беше достатъчно, за да ме познаете веднага?

— Познах ви моментално.

Продължаваше да вали със същото темпо. От хотелския прозорец през неоновите светлини на съседната сграда виждах стотици хиляди нишки дъжд, устремени през зеленото сияние към земята. Погледнех ли надолу, изпитвах чувството, че дъждът се лее точно върху една строго определена точка.

Свлякох се на леглото и изпуших две-три цигари, после звъннах на рецепцията, за да помоля да ми запазят място за влака на другата сутрин. Вече нямаше какво да правя в града.

До полунощ не спря да вали.

Секретарят в черния костюм седна на стола и без да казва и дума, ме погледна. Не ме преценяваше, в очите му не се четеше презрение, погледът му не беше вторачен и пронизващ. Не бе нито хладен, нито сърдечен, нито дори някъде по средата. В този поглед нямаше и следа от чувствата, които познавах. Мъжът просто ме гледаше. Със същия успех можеше да гледа стената отзад, но тъй като пред него бях аз, крайният резултат бе, че мъжът гледаше мен.

Той взе от масата табакерата, вдигна капачето и извади цигара, после я почука по върха няколко пъти с нокътя си, запали я с настолната запалка и издиша странично дима. След това остави запалката на масата и кръстоса крака. През цялото време погледът му дори не трепна.

Беше същият човек, за когото ми беше разказал съдружникът ми. Беше облечен прекалено официално, пръстите му бяха поддържани прекалено добре. Ако не бяха острата извивка на клепачите и изцъкленият хлад в зениците му, със сигурност щях да реша, че е обратен. Но с тези очи мъжът не можеше да е обратен. Как изглеждаше ли? При всички положения не можеше да бъде причислен към познатите типове.

Ако човек се взреше хубаво в очите му, виждаше, че те са с поразителен цвят. Тъмнокафяви с едва доловим оттенък на синьото, който в лявото око не беше същият, както в дясното. Всяко от очите му сякаш беше насочено към съвсем различно нещо.

Пръстите му правеха едва доловими движения по коленете му. Натрапчиво, сякаш отделно от дланта, те се приближаваха към мен. Напрегнати, приковаващи вниманието, изнервящи красиви пръсти. Пресегнаха се бавно през масата, за да смачкат цигарата, която не беше изпушена и на една трета. Аз гледах как ледът се топи в чашата и чистата вода от него се смесва с гроздовия сок. Неравномерно разпределена смес.

В стаята цареше пълна тишина. Има тишина, на каквато се натъкваме в огромен богаташки дом. А също тишина, появяваща се, когато прекалено малко хора се намират в прекалено голямо пространство. Но тази тишина беше от съвсем различно естество. Тежка, потискаща тишина. Тишина, която ми напомняше нещо, макар и да ми отне известно време, докато се сетя какво — тишина, каквато витае около неизлечимо болен пациент. Тишина, заредена с предчувствието за смърт. Въздухът дъхтеше леко на мухъл, в него имаше нещо зловещо.