Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Ей така, без причина. Преди дванайсет години имах навика да хвърлям разни неща. Случвало се е да хвърля по пет-шест неща наведнъж и никой не ми е казвал и дума.

— Било е отдавна — отбеляза човекът от охраната. — Сега това тук е собственост на общината и е противозаконно да хвърляте боклуци върху общинска собственост.

Аз преглътнах. За миг нещо вътре в мен потрепери, после спря.

— Лошото в случая е, че онова, което казвате, си е съвсем смислено — отвърнах аз.

— Така е по закон — каза той.

Въздъхнах и извадих от джоба си пакета цигари.

— И какво да направя?

— Е, не мога да поискам от вас да отидете и да ги вдигнете. Тъмно е и всеки момент ще завали. Затова бъдете така любезен и занапред не хвърляйте нищо.

— Няма — обещах аз. — Лека нощ.

Протегнах се на вълнолома и погледнах небето. Както беше казал и мъжът, започваше да вали. Изпуших още една цигара и се замислих за срещата си с човека от охраната. Преди десет години щях да бъда по-твърд. Или може би не. Всъщност не беше ли все едно?

Върнах се на пътя при реката и докато хвана такси, вече ръмеше.

— Към хотела — казах.

— За кратко ли сте тук? — попита възрастният таксиметров шофьор.

— Ъхъ.

— За пръв път ли сте по тези места?

— За втори — отвърнах аз.

— Нося ви писмо — казах аз.

— На мен ли? — попита тя.

Връзката беше лоша, затова се налагаше направо да крещим, което не спомагаше да изразяваме едва доловими оттенъци на чувства. Все едно разговаряхме с вдигнати яки на ветровит хълм.

— Писмото всъщност е адресирано до мен, но сякаш е предназначено за вас.

— Така ли?

— Да, така — потвърдих аз.

Още щом го изрекох, разбрах, че целият този малоумен разговор бързо води наникъде.

Известно време жената мълча. Връзката се пооправи.

— Нямам представа какво е ставало между вас и Плъха. Но той ме помоли да ви видя, затова се обаждам. Пък и смятам, че е по-добре да прочетете писмата му.

— И само заради това сте дошли чак от Токио?

— Точно така.

Жената се прокашля, извини се, после каза:

— Защото ви е приятел ли?

— Предполагам.

— Защо според вас не е писал направо на мен?

Във въпроса й имаше логика.

— Не знам — признах си аз.

— Аз също. Мислех, че всичко е приключило. Или не е?

Нямах представа и й го казах. Легнах на хотелското легло с телефонната слушалка в ръка и погледнах тавана. Помислих си, че все едно лежа на дъното на океана и броя рибите. Колко ли трябваше да преброя, докато кажа, че съм приключил?

— Минаха пет години, откакто той изчезна. По онова време бях на двайсет и седем — обясни тя с далечен глас, който кънтеше като ехо от дъното на кладенец. — За пет години могат да се променят много неща.

— Така е — съгласих се аз.

— Всъщност дори и да не се е променило нищо, не бих го възприела така. Не бих поискала да го призная. Не бих намерила сили да си покажа лицето където и да било. Така че за мен всичко се е променило напълно.

— Мисля, че разбирам — отвърнах аз.

Спусна се кратко мълчание.

Наруши го жената.

— Кога за последно сте го виждали? — попита тя.

— Преди пет години, през пролетта, точно преди да се вдигне и да замине.

— И каза ли ви нещо? Например защо напуска града?…

— Не.

— Значи и вас ви е изоставил без предупреждение?

— Точно така.

— И вие какво си помислихте? Навремето де.

— Задето се е вдигнал и е заминал, така ли?

— Да.

Станах от леглото и се облегнах на стената.

— Със сигурност си помислих, че след половин година ще се откаже и ще се върне. Никога не е правил впечатление на човек, който е способен дълго на такова нещо.

— Но той не се върна.

— Не, не се върна.

В другия край на линията имаше кратко колебание.

— Къде сте отседнали? — попита жената.

Казах й името на хотела.

— Ще дойда утре в пет. В кафенето на осмия етаж удобно ли ви е?

— Добре — отвърнах аз. — Ще бъда облечен в бяла спортна риза и зелен памучен панталон. С къса коса съм и…

— Имам представа — прекъсна ме весело тя.

После затвори.

Аз също оставих слушалката. Какво ли искаше да каже жената с това, че имала представа? Аз нямам представа, но всъщност има куп неща, за които не знам нищо. Възрастта със сигурност не ме е направила по-мъдър. Добавила е характер, но посредствеността е постоянна величина, както се е изразил един руски писател. Руснаците си ги бива в афоризмите. Вероятно по цяла зима не правят друго, освен да ги измислят.