Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Вечерта беше неочаквано топла, макар че небето, както обикновено, беше похлупено с тъмни облаци. Духаше лек южняк, влажен и приятен. Точно както едно време. Мирис на море, примесен с едва доловим намек за дъжд. Насекоми, църкащи из туфите трева покрай реката. Морна тъга, струяща отвсякъде. Май щеше да завали всеки момент. После наистина заръми, но съвсем леко и човек не можеше да разбере дали наистина вали, аз обаче станах вир-вода.

Едвам различавах реката, която течеше в бялата светлина на живачните улични лампи. Водата беше бистра, както винаги. Идваше направо от хълмовете и нямаше какво да я замърсява. Реката се промушваше през наносите камъчета и чакъл, смити от възвишенията горе, и тук-там създаваше малки водопади. Под всеки от тях се беше образувал дълбок вир, където се събираха дребни рибки.

Навремето при суша цялата река пресъхваше и се превръщаше в пясъчно корито, оставяйки леко влажна бяла следа. Преди години, излезех ли на разходка, тръгвах нагоре по следата с надеждата да видя къде е отишла реката.

По онова време пътят край реката ми беше любим. Можех да вървя със същата скорост, както реката. Можех да доловя диханието й. Тя беше жива. Това преди всичко беше реката, на която трябваше да благодарим за възникването на града. За това, че стотици хиляди години беше изглаждала хълмовете, беше отнасяла пръстта, беше запълвала морето и беше правила така, че да растат дървета. Градът още от самото начало принадлежеше на реката и винаги щеше да бъде така.

Тъй като сега беше дъждовният сезон, реката си течеше безпрепятствено към морето. Дърветата, посадени по бреговете, бяха окичени с дъхави млади листа. Във въздуха се носеше зеленина. Двойки вървяха, хванати за ръце, старци разхождаха кучетата си, гимназисти се трупаха около мотоциклетите си и пушеха. Обичайна вечер от началото на лятото.

Отбих се в един магазин за спиртни напитки, купих две кутийки бира и ги отнесох в хартиен плик долу при морето. Там, където реката се вливаше в него, се беше образувало заливче или по-скоро запълнен наполовина канал. Това беше единственият участък от океана, който се бе запазил непокътнат, към петдесет метра. Беше останало дори малко от някогашния плаж. По него се разбиваха вълнички, които оставяха изгладени от водата парчета дърво. По бетонния вълнолом се виждаха начупени стари пирони и графити.

Петдесет метра съвсем истинска крайбрежна линия. Ако човек си затвореше очите за деветметровите бетонни стени, които го опасваха. Те се простираха на няколко километра, а между тях като в тесен канал беше вместено морето. Другото беше история.

Оставих реката и тръгнах на изток покрай онова, което навремето бе крайбрежен път. Колкото и да е изумително, старият вълнолом още си стоеше там. Вълнолом без океан наистина си е странна твар. Спрях точно на мястото, където навремето оставях колата, за да погледам морето, отидох да седна на вълнолома и изпих една бира. Каква гледка! Вместо океан пред очите ми изникнаха разпростряла се земя, отвоювана от водата, и жилищни комплекси. Безлики жилищни блокове, окаяните основи на опит да се създаде квартал.

Из жилищните комплекси като нишки се промушваха асфалтирани пътища, тук — паркинг, там — автобусна спирка. Бензиностанция, голям парк и прекрасен общински център. Всичко — ново-новеничко, всичко — неестествено. От едната страна се издигаха строги сиви купчини пръст, смъкната от хълмовете, за да запълни водата, и до тях се простираха пущинаци, които не бяха част от величествения план и бяха превзети от бързо избуяли бурени. Глупавите малки пресадени дървета и зелени площи от другата страна хвърляха всичките си изкуствени усилия да се впишат в пейзажа.

Да ти се повдигне!

Но какво можех да кажа? Това вече беше съвсем нова игра, подчинена на нови правила. Никой не можеше да я спре.

Изгълтах двете бири и метнах празните кутийки през отвоюваната от водата земя, там, където навремето беше морето. Видях как те изчезват в морето от брулени от вятъра бурени. После изпуших една цигара.

Тъкмо всмуквах за последно, когато забелязах, че към мен върви мъж с електрическо фенерче в ръка. Беше на около четирийсет години, сива риза, сив панталон и сиво кепе. Вероятно човек от охраната на района.

— Току-що хвърлихте нещо, нали? — попита мъжът.

— Да, хвърлих нещо.

— Какво хвърлихте?

— Едни кръгли метални неща с капачета.

Човекът от охраната направи кисела физиономия.

— Защо ги хвърлихте?