Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Третата пивница на Джи се намираше на около шестстотин метра оттам, при реката. Не беше много по-голяма от предишната, но беше на третия етаж в нова четириетажна сграда с асансьор. Заради това, че се качвах до пивницата на Джи с асансьор, все си мислех, че съм сбъркал адреса. Същото чувство изпитвах и докато гледах от бар-плота светлините на града.

Новото заведение беше с големи прозорци, обърнати на запад и юг, към редицата хълмове и района, където навремето беше океанът. Преди няколко години предната част на океана беше запълнена с пръст и целият километър и половина там беше зает от редици високи сгради с вид на надгробни камъни.

— Там навремето имаше вода — казах аз.

— Точно така — потвърди Джи.

— Често ходех да се къпя там.

— Да — рече Джи, като доближи запалката до цигарата между устните си, — изравниха с булдозери хълмовете, за да вдигнат къщи, изтласкаха пръстта към морето, запълниха началото му и отидоха да строят и там. И смятат, че всичко това е хубаво и редно.

Изпих си бирата. От тонколоните по тавана се чуваше последният хит на Боз Скагс. Музикална кутия не се виждаше. Почти всички в пивницата бяха двойки спретнати студенти, които отпиваха възпитано от коктейлите си. Нямаше момичета на ръба на това да се напият, никой не налиташе на бой. Личеше си, че щом се приберат, ще си облекат пижамите, ще си измият зъбите и веднага ще легнат да спят. В това нямаше нищо лошо. Хубаво и изискано е да си спретнат и възпитан. Нищо в една пивница или в света не казва, че нещата трябва да бъдат такива и такива.

Джи не сваляше очи от мен.

— Значи всичко е различно и ти се чувстваш като на чуждо място, а?

— Не точно — отвърнах аз. — Просто хаосът е с друга форма. Жирафът и мечката са си разменили шапките, а мечката е взела шалчето на зебрата.

— Както винаги — засмя се Джи.

— Времената са се променили — продължих аз. — Много неща са се променили. Но ако теглим чертата, всичко е наред. Всички си разменят местата. Няма лошо.

Джи не каза нищо.

Аз си взех още една бира, Джи запали друга цигара.

— Как я караш? — попита той.

— Не мога да се оплача.

— Как е жената?

— Всъщност нямам представа. Знаеш как е между двама души. Понякога им се струва, че всичко е наред, друг път — че не е. Може би бракът се свежда точно до това.

— Може би — каза Джи и се почеса с кутрето по върха на носа. — Забравил съм какво е семеен живот. Беше много отдавна.

— Как е котката?

— Умря преди четири години. Веднага след като ти се ожени. Нещо с червата… Но всъщност живя добре и дълго. Цели дванайсет години. По-дълго, отколкото съм живял с жена си. Дванайсет години живот не е зле, нали?

— Предполагам, че да.

— Горе на хълма има гробище за домашни любимци и я погребах там. С изглед към високите сгради. Тук, накъдето и да се обърнеш, виждаш само тях. Не че това има някакво значение за една котка.

— Тъжен ли си?

— Разбира се. Но не толкова, както ако умре човек. Странно ли ти звучи?

Аз поклатих глава.

Джи се зае да прави за един от посетителите някакъв сложен коктейл и салата „Цезар“. През това време аз започнах да си играя със скандинавския пъзел, оставен върху плота. Трябваше да се нареди картинка с три пеперуди, пърхащи над нива с люцерна, и всичко това в стъклена рамка. След десет минути се отказах и оставих пъзела встрани.

— Деца нямаш ли? — попита Джи, щом се върна. — Знаеш, че ти е време за деца.

— Не искам деца.

— О!

— Аз съм от хората, които няма да знаят какво да правят, ако имат деца.

Джи се засмя и ми наля в чашата още бира.

— Вечно мислиш прекалено напред.

— Не, не е това. Имах предвид, че не съм сигурен дали е добре да създавам нов живот. Децата порастват, поколенията заемат местата им. И до какво се свежда всичко това? Още изравнени с булдозери хълмове и още запълнени океански заливи? По-бързи коли и още прегазени котки? На кого е нужно всичко това?

— Това е само тъмната страна на нещата. Случват се и хубави неща, има добри хора, заради които си заслужава да правиш едно или друго.

— Така ли? Посочи ми три такива неща — подканих аз.

Джи се замисли, после се засмя.

— Това ще го решаваш не ти, а поколението на твоите деца. Твоето поколение…

— С него вече е свършено, така ли?

— В известен смисъл да — потвърди Джи.

— Песента свърши. Но мелодията продължава да звучи.

— Винаги си умеел да се изразяваш.

— Колкото да блесна — казах аз.

В девет часа пивницата на Джи започна да се пълни, затова му пожелах „лека нощ“ и си тръгнах. Лицето ми още смъдеше там, където се бях обръснал само със студена вода. Може би защото се наплисках не с лосион за след бръснене, а с водка със зелен лимон. Джи твърдеше, че вършела същата работа, но сега цялото ми лице вонеше на водка.