Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Тук няма нищо, което да ми е по мярка. Наоколо няма никой, който да се превърне в мерило за всичко, да хвали или да осъжда другите за техните мерки.

Времето продължава да си тече все така непроменливо, като бистра река. Понякога само заради това, че съм тук, изпитвам чувството, че страницата ми е изчистена и празна и съм се върнал чак в първичното си състояние. Така например, видя ли кола, трябва да минат няколко секунди, докато осъзная, че това е кола. Със сигурност би трябвало да разбирам дълбоко в себе си, че пред мен е кола, но това някак си не достига непосредствено до будното ми съзнание. Напоследък ми се случва да го изживявам все по-често. Вероятно защото от доста време живея сам.

Най-близкият град е на час и половина път с автомобил. То дори не е град. Представи си най-малкия град, после го сведи до скелет. Съмнявам се, че си в състояние да го направиш. Но предполагам, че пак трябва да го наречеш град. Можеш да си купиш облекло, хранителни продукти и бензин. И ако ти се прииска да видиш други човешки същества, те са тук и можеш да ги срещнеш.

През цялата зима пътищата са заледени и по тях почти не минават коли. Извън пътищата е влажно, затова пръстта е замръзнала като шербет. Падне ли сняг, не можеш да кажеш кое е път и кое — не. Това е пейзаж, който би могъл да е на края на света.

Дойдох тук в началото на март. Минах с джипа с вериги на гумите през най-дълбоките преспи. Сякаш бях заточен в Сибир. Сега обаче е май и снегът се е стопил изцяло. От началото на април планините тътнат от лавини. Чувал ли си някога лавина? Веднага след нея се спуска почти съвършена тишина. Пълна, ненарушавана от нищо тишина. Губиш почти всякаква представа къде си. Толкова тихо е.

През цялото това време стоя запечатан в планината и от три месеца не съм спал с жена. Което всъщност не е чак толкова лошо. Въпреки това, ако остана тук още толкова, знам, че ще изгубя всякакъв интерес към хората, а не искам да го правя. Затова смятам, щом времето се позатопли, да се поразтичам и да си намеря жена. Не искам да се хваля, но никога не съм се затруднявал да си намеря жена. Стига да не ми пука — а престоят ми тук си е живо доказателство, че не ми пука, — нямам проблем със сексапила. За мен не е кой знае какво да сваля някоя. Проблемът е, че тази моя способност ме притеснява. Иначе казано, когато нещата стигнат до определена точка, губя представа къде завършвам аз и къде започва сексапилът ми. Нещо като това къде завършва Оливие и къде започва Отело. Затова усетя ли, че не получавам обратно онова, което съм вложил в ситуацията, мятам всичко зад борда. А това създава неприятности на всички наоколо. Целият ми живот досега не е нищо друго, освен генерална репетиция на това, която се повтаря отново и отново.

Този път обаче мога да съм благодарен (и наистина съм), че нямам какво да изхвърлям зад борда. Страхотно чувство. Единственото, което бих могъл да изхвърля, съм самият аз. Няма да е никак зле да се изхвърля зад борда. Не, вече започва да звучи сълзливо. Но самата мисъл изобщо не е сълзлива. Не се самосъжалявам. Само изглежда така, когато го пиша.

Стон и ридание.

Та за какво, да го вземат мътните, говорех?

Точно така, за жени.

Всяка жена си има чекмедже с надпис „красота“, натъпкано с какви ли не безсмислени джунджурии. Това ми е стихията. Вадя една по една джунджуриите, бърша ги от прахта и откривам в тях някакъв смисъл. Всъщност сексапилът според мен се свежда точно до тези неща. И какво от това? За какво е нужно то? Оттам нататък няма къде да ходя, мога само да престана да бъда такъв, какъвто съм.

И така, сега си мисля чисто и просто за секс. Когато насочвам вниманието си само върху секса, не се налага да се гърча и да умувам дали се самосъжалявам.

Все едно пия бира на бреговете на Черно море.

Току-що прочетох какво съм написал дотук. На места има известна непоследователност, но по моя преценка съм го написал доста откровено. И става още по-откровено от това, че е скучно.

Сякаш дори не пиша това писмо на теб. Пощенската кутия може би е там, докъдето се простират мислите ми. Но ти не ме критикувай много. До най-близката пощенска кутия е час и половина път с джип.

Оттук нататък писмото е адресирано до теб.

Искам да те помоля за две услуги. И двете не са особено спешни, затова ги изпълни, когато сметнеш за добре. Наистина ще ти бъда признателен. Допреди три месеца вероятно нямаше да намеря сили да искам каквото и да било от теб. Но сега го мога. Предполагам, че бележа напредък.