Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Но после се беше появил архитект шегобиец, който отдясно на първоначалната постройка беше прибавил друго крило в същия стил и цветова гама. Намерението не беше лошо, но резултатът не бе от най-приятните. Все едно да поднесете върху една и съща чиния шербет и броколи.

Това злочесто съчетание беше стояло непокътнато няколко десетилетия, докато някой беше добавил отстрани каменна кула. На върха на тази кула беше закрепен декоративен гръмоотвод. Грешка. Сградата бе предопределена да бъде ударена от гръм и опожарена от него.

Имаше и покрита с мрачен покрив пътека, свързваща кулата направо с второ крило. То също изглеждаше напълно откъснато от къщата, макар и да личеше някакъв обединителен мотив. Нека го наречем „взаимно противопоставяне на идеологии“. Второто крило навяваше тъга точно като магарето, което, сложено между две еднакви кофи с храна, умира от глад, докато се опитва да реши от коя първо да хапне.

Вляво от първоначалната постройка се простираше традиционна едноетажна японска вила, която беше точно толкова в разрез с множеството вече налични елементи. С великолепни коридори, застлани с дъски като пътеки за боулинг и заобиколени от жив плет и добре подкастрени борове.

Тази къща, смесица от три разнородни постройки и от атракции, които тепърва предстояха, беше кацнала на хълма и не представляваше обичайна гледка. В случай че се свеждаше до нечий величествен замисъл, строен в продължение на дълги години в опит да те изтръгне от вцепенението и да прогони съня, можеше да се каже, че усилието се е увенчало с възхитителен успех. Излишно е да уточнявам, че такова предположение е малко вероятно. Чудовищната постройка не беше нищо повече от олицетворение на парите, на камари от пари, върху което епоха след епоха се бяха упражнявали цял низ второразредни таланти.

Явно съм се взирал в това привидение доста дълго, когато забелязах до себе си шофьора, който си гледаше часовника. Поза, с която явно беше свикнал. Вероятно беше стоял на същото място с неизвестен брой хора, които е карал тук. И които до последния са зяпали точно по същия начин всичко наоколо.

— Разглеждайте си спокойно, господине. Не бързайте — каза той. — Разполагаме с още осем минути.

— Със сигурност е голяма — отбелязах аз, понеже не знаех какво друго да кажа, което да не е толкова неуместно.

— Осем хиляди и седемстотин квадратни метра — поясни шофьорът.

— Няма да се изненадам, ако имате тук и действащ вулкан — засмях се аз в опит да внеса поне малко лекота.

Но шегата ми не беше оценена. Тук не се шегуваше никой.

Така минаха осем минути.

Бях отведен през входното антре в голяма стая в западен стил точно отдясно. Таванът с красиви гипсови орнаменти беше невероятно висок. Вътре имаше хубаво старинно канапе и ниска масичка, а на стената беше окачен натюрморт, самото въплъщение на реализма. Ябълки, ваза и нож. Може би замисълът беше ябълките да се разцепят с вазата и после да се обелят с ножа. След това семките и огризките да отидат във вазата.

На прозорците бяха окачени дебели завеси над дантелени пердета, дръпнати встрани и прихванати с ширити от същия плат. През отвора между завесите се виждаше относително спокойна част от градината. Красивият дъбов паркет беше лъснат до блясък. Половината под беше застлан с дебел, макар и поизбелял килим.

Стаята не беше лоша. Изобщо не беше лоша.

В нея влезе възрастна прислужница в кимоно, която остави чаша гроздов сок и си тръгна, без да казва и дума. Вратата щракна и се затвори. После всичко потъна в мъртвешка тишина.

Върху ниската масичка имаше сребърна табакера, запалка и пепелник, съвсем същите, както в лимузината. Със същата емблема с овца. Извадих от джоба една от цигарите си с филтър, запалих я със сребърната запалка и издишах към високия таван облаче дим. После отпих от гроздовия сок.

След десет минути вратата се отвори и в стаята влезе висок мъж в черен костюм. Не каза: „Добре дошли“ или „Извинявайте, че ви накарах да чакате“. Аз също не казах нищо. Мъжът седна срещу мен, понаведе глава и ме огледа.

Със сигурност мина доста време.

Е, как я караш?

Имам чувството, че е минало страшно много време, откакто те видях за последен път. Колко ли години има оттогава? Коя година беше?

Струва ми се, че малко по малко съм изгубил представа за времето. Сякаш над главата ми пляска с криле невъзможно плосък кос и аз не мога да преброя до повече от три. Ще прощаваш, но нали нямаш нищо против да броиш ти?