Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Избягах от града, без да казвам на никого, и ти може би си се притеснил. Или може би си се ядосал, че съм тръгнал, без да ти кажа и дума. Знаеш ли, многократно съм се канил да ти обясня всичко, но все не намирах сили. Написах куп писма и ги скъсах всичките. Би трябвало да е очевидно, а не знаех как да обясня на околните онова, което не можех да обясня дори на самия себе си.

Предполагам.

Никога не ме е бивало да пиша писма. Всичко ми хрумва отзад напред. Употребявам все погрешните думи. Сякаш това не стига, писането на писма ме обърква още повече. И тъй като нямам чувство за хумор, съвсем се обезсърчавам от себе си.

Като цяло хората, които умеят да пишат писма, не изпитват нужда да го правят. Имат предостатъчно живот, който да живеят в собствения си контекст. Това, разбира се, е само мое мнение. Може би е невъзможно да живееш в някакъв контекст.

Сега е ужасно студено и ръцете ми са изтръпнали. Сякаш не са мои. Мозъкът ми също сякаш не е мой. Точно сега вали сняг. Сняг като люспи от мозъка на друг. И се трупа ли, трупа, пак като мозъка на друг. (Какви са тия глупости?)

Ако не броим студа обаче, съм добре. А ти? Няма да ти кажа адреса си, но ти не го приемай лично. Не че се опитвам да скрия нещо от теб. Искам да го знаеш. Това за мен е болен въпрос. Просто имам чувството, че ако ти кажа адреса си, в същия миг нещо вътре в мен ще се промени. Не мога да го изразя добре.

Струва ми се обаче, че ти винаги разбираш много добре онова, което не мога да изразя много добре. Лошото е, че накрая ми е още по-трудно да се изразявам добре. Явно е вроден недостатък.

Всеки, разбира се, си има недостатъци. Най-големият ми недостатък е, че от година на година вродените ми недостатъци стават все по-големи. Сякаш отглеждам вътре в себе си кокошки. Кокошките снасят яйца и от яйцата се излюпват други кокошки, които също снасят яйца. Това живот ли е? С всичките недостатъци, които нося в себе си? Оправям се, разбира се, някак си. Но в крайна сметка не там е въпросът, нали?

При всички положения съм решил да не ти давам адреса си. Сигурен съм, че така е по-добре. За мен и за теб.

Вероятно е щяло да бъде по-добре, ако се бяхме родили през деветнайсети век в Русия. Аз щях да бъда княз Еди-кой си, ти пък щеше да бъдеш граф Този и този. Щяхме да ходим заедно на лов, щяхме да се дуелираме, щяхме да сме съперници в любовта, щяхме да имаме метафизичните си недоволства, щяхме да пием бира, докато наблюдаваме залеза от бреговете на Черно море. В по-късни години двамата щяхме да се забъркаме в един или друг метеж и щяха да ни заточат в Сибир, където щяхме да умрем. Блестящо, нали? Сигурен съм, че ако се бях родил през деветнайсети век, щях да пиша по-добри романи. Сигурно нямаше да бъда Достоевски, но щях да стана прочут второразреден белетрист. А какво щеше да правиш ти? Може би щеше да си бъдеш отначало докрай просто граф Този и този. Сигурно нямаше да е толкова лошо да си просто граф Този и този. Щеше да бъде хубаво, като за деветнайсети век.

Но хайде, стига с това. Да се върнем към двайсети век.

Нека ти разкажа за градовете, които съм видял.

Не за града, където съм роден, а за други, различни градове.

По света наистина има много най-различни градове. Всеки със свои си особености, неразбираеми неща, които ме привличат. Именно заради това последните няколко години минах през доста градове.

Където и да се озова, просто тръгвам напосоки — винаги има малък централен площад, където е сложена карта на града и започва търговска улица. Поне това е еднакво навсякъде. Дори кучетата изглеждат еднакви. Първото, което правя, е да обиколя набързо града, а после тръгвам към брокера на недвижими имоти, за да потърся евтина квартира с пълен пансион. Пришълец съм и в началото никой, естествено, не ми се доверява, но както знаеш, стига да реша, умея да се държа прилично. Дай ми петнайсет минути, и ще се сприятеля почти с всички. След като направя това, преценявам къде мога да се впиша и събирам най-различна информация за града.

После тръгвам да търся работа. Това също започва със сприятеляване с най-различни хора. Сигурен съм, за човек като теб звучи като падение (а можеш да ми вярваш, че съм се нагледал на падения), понеже знаеш, че така и така ще останеш в града някакви си четири месеца. Но няма нищо сложно да се сприятелиш с хората. Издирваш местната кръчма, където се навъртат всички хлапетии (всеки град си има кръчма, тя е нещо като неговият пъп), ставаш редовен посетител, срещаш се с хора, намираш си някаква работа. Представяш се, разбира се, с някакво правдоподобно име и житейска история. И така, вече съм натрупал цял низ имена и самоличности, направо няма да повярваш. Понякога забравям какъв съм бил в началото.