Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Странно — казах аз, — вчера си бяха тук.

Тъкмо пренесох един стол, за да се кача на него и да погледна отгоре на шкафчето, когато шофьорът ме потупа по рамото.

— Пристигнахме — съобщи той лаконично.

Вратата на автомобила се отвори и върху лицето ми падна гаснещата светлина на летния следобед. Хиляди цикади се късаха да цвърчат оглушително, все едно някой навиваше часовник с пружина. Носеше се наситената миризма на пръст.

Слязох от лимузината, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Замолих се в съня да няма някаква символика.

Има символични сънища — сънища, символизиращи някаква действителност. Има и символична действителност — действителност, символизираща сън. Символите могат да се нарекат почетни градски съветници на всемира на червея. Във всемира на червея няма нищо необичайно, ако една дойна крава търси клещи. Кравата все някога ще си получи клещите. Това няма нищо общо с мен.

Но фактът, че кравата е избрала мен, за да се сдобие с клещи, променя всичко. Потапя ме в цяла вселена от алтернативни съображения. И в тази вселена на алтернативните съображения най-голямата трудност е, че всичко става сложно и провлачено. Питам кравата:

— За какво са ти клещи?

А кравата отговаря:

— Наистина съм гладна.

Затова я питам:

— Щом си гладна, за какво са ти клещи?

Кравата отговаря:

— За да ги закрепям за клоните на прасковата.

Питам я:

— Защо точно на прасковата?

На което кравата отвръща:

— Нали затова ти дадох вентилатора?

И така нататък. Изход не се намира, аз започвам да негодувам срещу кравата, а кравата започва да негодува срещу мен. Такъв е погледът на червея върху неговия всемир. Единственият начин да се измъкнеш от този всемир на червея е да сънуваш друг символичен сън.

Мястото, където огромното четириколесно превозно средство ме отведе този септемврийски следобед, със сигурност беше в епицентъра на всемира на червея. С други думи, молитвата ми не беше чута.

Огледах се и ми спря дъхът. Видях точно онова, от което ни спира дъхът.

Лимузината беше спряла на висок хълм. Зад нас беше посипаният с чакъл път, по който бяхме дошли — виеше се през прекалено живописната местност към парадната порта в далечината. Тя беше вероятно на цели петнайсетина минути, ако вървиш, без да бързаш. От двете страни на пътя имаше кедри и живачни лампи, наслагани като поставки за моливи на еднакво разстояние. По стволовете на всички кедри имаше безброй цикади, които надаваха трескав писък, сякаш наближаваше краят на света.

От двете страни на редиците кедри имаше старателно подравнени морави, спускащи се полегато към брегове, изпъстрени с азалии, хортензии и други растения, които не бях в състояние да разпозная. Вляво и вдясно над моравата се понесе цяло ято скорци, наподобяващо безцелното преселение на пясъчна дюна.

От двете страни на хълма имаше каменни стъпала: стъпалата вляво се спускаха към японска градина с каменен светилник и езеро, а стъпалата вдясно водеха към малко игрище за голф. В края на игрището имаше беседка с цвят на стафиди, а от другата страна се издигаше антична гръцка статуя от камък. Зад тях имаше огромен гараж, където друг шофьор миеше с маркуч друга лимузина. Не можех да кажа каква марка е, но не беше стар фолксваген.

Кръстосах ръце и се огледах още веднъж. Дума да няма, безупречен градински изглед, но о, каква гледка.

— А къде е пощенската кутия? — попитах аз най-безочливо.

Все някой ходеше сутрин и вечер да взема вестника.

— Пощенската кутия е при задния вход — отвърна шофьорът.

Внезапно откровение. Ама разбира се, как беше възможно да няма заден вход!

След като приключих с огледа на парка, се обърнах право напред и се озовах с лице към извисила се масивна постройка.

Сградата беше… как ли да се изразя… болезнено самотна. Нека обясня. Да предположим, че имаме някакво понятие. От само себе си се разбира, че от тази норма все има някакви дребни изключения. С времето тези изключения се разпростират като петна, докато накрая образуват друго понятие. А то се сдобива с други изключения. Та сградата беше точно такава — някаква древна форма на живот, която се е развивала слепешката, стремейки се към неизвестно каква цел.

В първото си въплъщение тя явно е била в западен стил от периода Мейдзи. В двуетажната къща в кремав цвят се влизаше през портик с висок таван. Огромни двукрили прозорци в истински старовремски стил, боя, която от време на време е била освежавана. Както можеше да се очаква, покривът беше покрит с мед, а водосточните тръби бяха масивни като римски акведукт. Сама по себе си къщата беше красива и излъчваше старовремско очарование.