Взех си душ, измих си мократа от дъжда коса и с хавлиената кърпа около кръста седнах да гледам по телевизията стар американски филм за някаква подводница. Според скърцащия сюжет капитанът и заместникът му постоянно се държаха за гушите. Подводницата приличаше на вкаменелост, а едно от момчетата страдаше от клаустрофобия. Но всичко това не попречи филмът да завърши с щастлив край. Беше от филмите, които накрая са с щастлив край и сякаш внушават, че всъщност войната може би не е чак толкова лоша. В скоро време ще започнат да снимат филми, в които цялото човечество е изтребено в атомна война, но всичко завършва с щастлив край.
Изключих телевизора, легнах и след десет секунди съм заспал.
На другия ден в пет вечерта още ръмеше. Дъждът беше предхождан от четири-пет дни ясно небе, каквото понякога има в началото на лятото и което заблуждава хората, че дъждовният сезон е отминал. От прозореца на осмия етаж всеки квадратен сантиметър земя изглеждаше тъмен и влажен, а задръстването по издигнатата магистрала в източна посока се беше проточило на километри.
Докато се взирах дълго и съсредоточено навън, нещата започнаха да се топят в дъжда. Всъщност всичко в града се топеше. Вълноломът, кулокрановете, редиците сгради, силуетите под черните чадъри, всичко. Дори зеленината по хълмовете се стичаше надолу. Но когато стиснах за няколко секунди очи и после ги отворих отново, градът пак си беше същият, както преди. В тъмната мараня се извисяваха шест кулокрана, влаковете се бяха устремили на изток, сякаш локомотивите им току-що бяха потеглили отново, по търговските улици напред-назад на цели ята пъплеха чадъри, зелените хълмове бяха просмукани догоре с юнски дъжд.
Насред кафенето имаше площадка на по-ниско равнище и една жена в яркорозова рокля свиреше на лазурносиньо пиано класически парчета, каквито ще чуете по хотелските кафенета и които бяха пълни с апержиа и синкопи. Всъщност не свиреше зле, въпреки че след последната нота на всяко парче във въздуха не се задържаше нито едно ехо.
Вече минаваше пет, а жената я нямаше. Тъй като нямах какво друго да правя, си поръчах втора чаша кафе и загледах пианистката. Беше на около двайсет години, косата й до раменете беше с безупречна прическа, наподобяваща бита сметана върху торта. Прическата се люшкаше весело наляво-надясно, в такт, а щом песента свършеше, отскачаше назад. Сетне започваше ново парче.
Пианистката ми приличаше на едно момиче, което познавах в трети клас, когато ходех на уроци по пиано. Същата възраст, същата група. Понякога ни се налагаше да свирим дуети. Но изобщо не помнех името и лицето й. Единственото, което помнех от нея, бяха мъничките бледи длани, красивата коса и бухлатата рокля.
Такова нещо си е притеснително. Нима съм я лишил от длани, коса и рокля? Дали останалото от нея живее и досега неприкачено някъде другаде? Това, разбира се, е невъзможно. Светът продължава нататък без мен. Хората прекосяват без моя намеса улиците, острят моливи, придвижват се с петдесет метра в минута от запад на изток, изпълват хотелски кафенета с музика, толкова изтънчена, че се е превърнала в нищо.
„Светът“ — покрай самата дума винаги се сещам за костенурка и слонове, които неуморно крепят огромен диск. Слоновете не знаят каква е ролята на костенурката, костенурката пък не е в състояние да види какво правят слоновете. И костенурката, и слоновете изобщо не усещат света върху гърбините си.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате — каза някъде зад мен женски глас. — Закъсняхме с работата и не успях да се измъкна.
— Не се притеснявайте. Така и така днес нямам какво друго да правя.
Жената пусна ключовете си върху масата и без да си прави труда да поглежда в листа с менюто, си поръча портокалов сок. Не беше лесно да определя на колко години е. Ако тя не ми беше споменала по телефона, сигурно така и нямаше да се досетя. Ако ми беше казала, че е на трийсет и три, щеше да ми изглежда на трийсет и три. Ако беше казала, че е на двайсет и седем, щеше да им изглежда на двайсет и седем. Щях да го приема за чиста монета.
Жената беше облечена с вкус. Широк бял памучен панталон, блуза на оранжеви и жълти карета с навити до лактите ръкави, кожена дамска чанта. Не бяха нови, но бяха добре поддържани. Тя не носеше пръстени, гердани, гривни и обици. Косата й беше подстригана късо и нехайно сресана настрани.
Тя може би се беше родила с бръчиците около очите и те не се бяха появили с възрастта. Само тънкото й красиво вратле, което се подаваше изпод разкопчаната яка на ризата, и дланите издаваха годините й. Хората започват да остаряват рано, много рано. После това се разпростира по цялото тяло като петно, което не може да бъде избърсано.
Читать дальше