Елиф Шафак - Черно мляко

Бях момиче от Турция, което не беше ходило никога в Щатите, но пак бях много развълнувана от разказа за самотниците в американския Юг. На двайсетата страница от книгата изгарях от желание да познавам човека, който може да пише така.

В началото писателката се е казвала Лула Карсън Смит. Като е съкратила името си до Карсън, тя се е опитала не само да привлича вниманието, но и да бъде двусмислена, така че читателите да не се досетят лесно каква е половата й принадлежност. Трудно общува с връстниците си и понякога се държи доста недружелюбно. Вместо да се издокарва с чорапи, обувки на висок ток и тесни поли, каквато е модата през трийсетте години на XX век, предпочита да се разхожда с три четвърти чорапи и гуменки, които за нейна радост стряскат съучениците й. За мен е интересно, че макар и да е безразлична към установените представи за красота, когато среща любовта на своя живот Рийвс Маккълърс, първото, което я изумява, е външният му вид. „Щом го видях за пръв път, бях смаяна, бях смаяна от неописуемата му красота.“ Въпреки че отношенията им са помрачавани от съмнения и трудности — по едно време двамата се развеждат и после се женят отново — те си остават неразделни близо двайсет години, до деня на смъртта му.

И така, историята на световната литература изобилства от жени, които са променили решението, съдбата и — да, имената си.

На другата сутрин се обадих по телефона на издателя.

— Здравейте, Елиф… радвам се да ви чуя отново — каза той бодро, после обаче се позамисли. — Или вече сте променили името си? Другояче ли да ви наричам?

— Всъщност се обаждам точно заради това — отвърнах аз. — Намерих име. Когато поместите разказа ми, използвайте него.

— Добре — рече още веднъж много бавно и много високо редакторът. Вече бях разбрала, че говори така, когато не проумява накъде се е насочил разговорът. — Какво е да се отървеш от старото си име?

— Това е лесната част — отвърнах аз. — Трудно е да намериш ново.

— Хм… хммм — каза той състрадателно.

— Проучвах живота на писателите, разглеждах думите в речниците, четях литературни анекдоти с надеждата да открия необичайно име. Е, не толкова необичайно, разбира се, както на дъщерята на Дейвид Бауи — Зоуи, или на Франк Запа, нарекъл едно от децата си Мун Юнит 18 18 Букв. „Лунна единица“ (англ.). — Б.пр. . Но може би е малко по-лесно, когато даваш име на новородено с безкрайни възможности и неизвестни величини, отколкото на старото си познато, ограничено Аз.

— Значи Дейвид Бауи има дъщеря на име Зоуи Бауи? — попита той.

— Ами да — потвърдих аз.

— Добре, продължавайте, ако обичате.

— Ами навремето имах приятел, който искаше всички да го наричат „Наполовина пълна чаша“, защото, както твърдеше, такава била житейската му философия. Дори слагаше това име върху писмените работи на изпитите и получаваше от учителите доста странни реакции. После обаче завърши и се хвана военен. Когато се върна, не искаше никой да го нарича Наполовина пълна чаша. Предпочиташе старото си име Кая — камък, скала.

— Добре — рече редакторът.

— Та реших, че не е нужно да ходя твърде далеч. Всъщност не се налагаше да ходя никъде. По-добре беше да видя с какво разполагам тук и сега — казах аз. — Реших да не нося презимето на баща си, а като фамилия да взема малкото име на майка си.

— Май не схванах — рече редакторът.

— Зора — обясних аз. — Шафак е малкото име на майка ми. От тук нататък го правя свое презиме.

След месец, когато списанието излезе от печат, видях за пръв път напечатано новото си име. Не ми се стори странно. Не ми се стори погрешно. Стори ми се правилното, сякаш най-после се бяхме намерили в свят на безкрайни сенки и отгласи.

В първия ден на септември 2002 година самолетът на „Търкиш Еърлайнс“ излита от Истанбул за Ню Йорк с мен на борда. Претъпкан е със студенти и абсолвенти, с предприемачи — мъже и жени, с висококвалифицирани професионалисти, журналисти, учени, туристи и младоженци, тръгнали на меден месец… Освен турци и американци има индийци, руснаци, българи, араби и японци от други самолети с междинно кацане в Истанбул. Това е първото ми посещение в Америка. Сещам се за Анаис Нин, пристигнала през 1914 година в Съединените щати с калъфа с цигулката на брат си в едната ръка и с дневника си в другата, който предстои да запълни. Усмихвам се на любопитното момиченце, което съм си представила, но точно тогава забелязвам нещо и спирам.