Елиф Шафак - Черно мляко

Висок и слаб младеж два реда пред мен ми се хили плахо. Мисли си, че съм се усмихнала на него. Няма как да му обясня, че съм го направила заради Анаис Нин. За да разсея по-нататъшните недоразумения, се плъзгам надолу на седалката и си скривам лицето зад една книга: „В чест на един чувствителен мъж и други есета“.

Малко след като ни донасят храната, тръгвам по пътеката между седалките към тоалетната. Проверявам с крайчеца на окото какво четат другите пътници, като извивам глава ту наляво, ту надясно, за да разчета заглавията на книгите, които държат. Забелязвам, че някои западняци преглеждат издания за Турция или Истанбул (включително един мой роман) и това ми се струва интересно, защото повечето туристи четат за чужда страна, преди да я посетят, и много малко продължават и след като са си тръгнали.

Има две свободни тоалетни. Още щом отварям вратата на първата и влизам, застивам на място. Там, до съдинката с течния сапун отстрани на мивката, стои една Палечка. Тъкмо да се извиня и да изляза, когато тя ме вика:

— Недей, остани, моля те… Искам да си поговоря с теб.

Поглеждам озадачена непознатата. Донякъде прилича на останалите от Хора на несъзвучните гласове. Не е по-висока от тях, но вероятно е по-тежка. Валчестото й луничаво лице излъчва добрина, брадичката й е остра, косата й е с цвят на турско кафе, а очите — толкова сини, че чак те засмукват. Палечката не е гримирана, ако не броим очната линия и може би малкото спирала върху дългите мигли, трудно е да се каже. Изглежда на трийсетина години и съм сигурна, че не съм я виждала никога дотогава.

— Коя си ти?

— Не ме ли позна? — пита тя леко обидено.

Оглеждам я от глава до пети. Облечена е в морскосиня рокля до коленете, на краката е с червени обувки без ток и е с колан в същия цвят и с бежови найлонови чорапи. С бузки е, защото е възпълна, но явно не се притеснява от тялото си. В нея го няма напрежението на човек, който брои калориите, каквото излъчва Малката Госпожичка Практична.

— Аз съм един от вътрешните ти гласове — обяснява накрая тя.

— Наистина ли? Не съм те виждала никога. Току-що ли си дошла?

— Всъщност съм с теб, откакто беше малка и си играеше с кукли — допълва Палечката.

Объркана и недоумяваща, я питам как се казва.

— Наричат ме Мама Сутляш.

Прихвам, но забелязвам, че тя се въси, и се преструвам на много сериозна.

— Виждам, че името ми ти се струва забавно — казва ледено Палечката.

— Извинявай, не исках да нараня чувствата ти.

Мълча гузно, при което тя се усмихва.

— Изумява ме, че имената на другите изобщо не ти се струват забавни — вметва тя. — Не се смееш на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и на Госпожица Циничната Интелектуалка, нали?

Права е. Нямам какво да кажа.

— Името ми е такова, защото съм любвеобилна и майчински настроена — продължава Палечката, като размахва ръце — за по-убедително.

— Виж ти! — мълвя тихо.

— Да, много обичам да окачвам по верандата бамбукови пръчици, които подрънкват на вятъра, да отглеждам бегонии в красиви саксийки, да правя през лятото туршии и розов мармалад от грейпфрут… Нали се досещаш, да поддържам семейния огън… Знам да махам мастилени петна от килимите, какво да правя, ако разлееш върху най-хубавата си пола зехтин, да чистя ръждясал чайник и други важни неща. Приготвям сладкиши и десерти. Ето, този месец заснеха видео по една от рецептите ми и го нарекоха „Божествения сутляш на Мама“.

Близо минута не казвам нищо. Сигурна съм, че е станала някаква грешка, и се замислям как най-любезно да й съобщя новината. Изключено е Палечка като нея да е сред вътрешните ми гласове. Не знам как се прави омлет, не ме свърта да кипна вода за чай. Мразя къщната работа и другите домашни задължения и ги избягвам възможно най-много. Не е нужно приятелите ми да узнават, но съм в състояние да живея в стая, без да я чистя с дни и седмици, а ако ножът опре до кокала, предпочитам да я обзаведа наново, отколкото да се насилвам да чистя. А ако в цялата къща стане много мръсно, по-скоро ще се преместя в друга, отколкото да включвам прахосмукачката, да търкам и лъскам наред. Отнасям се към всичко това нехайно, през пръсти, сякаш съм на хотел: обичам да си спя в леглото и да зная, че на другия ден няма да ми се налага да пера и да гладя чаршафите.

Мама Сутляш стисва устни и се цупи, сякаш ми е разчела мислите.

— Никога, нито веднъж, не си ме оставила да говоря! Пратила си ме в хранилището на личността си и после съвсем си ме забравила. През всичките тези години чакам да ме приемеш и да ме обичаш каквато съм.