Елиф Шафак - Черно мляко

През петдесетте години на XX век в Турция се появява любовен роман със заглавието „Млади момичета“, негов автор е някой си Винсънт Юинг. Книгата бързо се превръща в национален бестселър и е отразена добре с рецензии по средствата за масово осведомяване. Колкото и да е странно, никой не познава писателя. Никой журналист не е успял да вземе интервю от него. За автора са известни само три неща: че е американец, че е християнин и че е мъж. Турците четат творбата именно с такава информация в съзнанието.

Минават години. Един прекрасен ден се съобщава, че „Млади момичета“ всъщност е написан от млада туркиня мюсюлманка. Тя се казва Нихал Йеинобали.

Питат я защо е предпочела да скрие коя всъщност е и отговорът е доста любопитен: „Когато написах «Млади момичета», самата аз бях младо момиче. Имаше доста голяма доза еротика, нещо, смятано за неподобаващо за млада жена. Затова си избрах мъжки псевдоним. По онова време хората се интересуваха повече от преводни романи. Затова решихме, че няма да е зле авторът на романа ми да е американец. Издателят на книгата извъртя нещата така, сякаш тя е преведена от английски“.

Ако издадеш книга под мъжко име като Винсънт Юинг или с по-общ псевдоним като Една жена, се снабдяваш с броня, която да те предпазва. Тази защита ни е още по-необходима, когато пишем за сексуалността, женското начало и тялото. Не познавам мъж писател, който да се терзае, че ще вземе да разстрои майка си (или баба си, сестрите й, съседите и далечните роднини), ако напише роман, свързан с еротиката и секса. И да има, те са малко на брой. Но притесненията дали им е разрешено да разкажат историята — била тя лична или семейна — са присъщи на жените писателки по цял свят. Именно за този неизречен натиск пише Маргарет Атууд в разтърсващия си очерк за сестрите на баба си: „Най-силният натиск, на който са подложени жените, идва от семейството, особено ако то е много сплотено“, казва тя. От Турция до Канада, от индустриалното до постиндустриалното общество, жените, решили да пишат, прекрачват множество невидими граници в брака, семейството, класата и обществото. И всеки път, когато го правят, може да се превърне в поредната причина да сменят името си или да замъглят половата си принадлежност.

Не току-така друга известна писателка, може би най-великата романистка от викторианската епоха, предпочита мъжки псевдоним: решителната, умна, упорита Мери Ан Евънс, известна още като Джордж Елиът. През XIX век във Великобритания има доста писателки, но повечето пишат за любовните отношения и перипетии, теми, смятани за подходящи за жените. Колкото до Джордж Елиът, тя открито не харесва такива книги. Иска да пише на равна нога с мъжете белетристи. Иска да пише „като мъж“, а не „като жена“.

Неприязънта на Джордж Елиът към „женската литература“ е толкова силна и непоколебима, че през 1856 година тя пише статия със заглавието „Смешни романи от жени белетристки“. Разделя художествената литература, дело на жени, на четири категории в съответствие с това доколко са смешни, и ги определя като повърхностни, прозаични, благочестиви и педантични. Обичам да чета този изключително любопитен материал не само защото получавам представа за западната литературна традиция, но и защото виждам как една жена-писателка злослови по адрес на представителките на собствения си пол.

Но на Елиът не й е чужд стремежът да се открои сред другите жени. В писмо до биолога и философ Хърбърт Спенсър тя отправя дръзко предизвикателство към конвенционалното общество и се разграничава от нежния пол: „Вероятно никоя жена преди мен не е писала такова писмо, но аз не се срамувам от него, защото си давам сметка, че в светлината на разума и истинската изтънченост съм достойна за уважението и нежността ви, каквото и да си мислят за мен мъжете простаци и жените с вулгарно мислене“.

В същия дух и сестрите Бронте изпитват нужда да преиначат имената си. Те избират псевдоними, в които са запазени инициалите им, и Шарлот става Кърър 17 17 На английски и двете имена — „Шарлот“ и „Кърър“, се изписват в началото с буквата „С“. — Б.пр. Бел, Ан взима името Актън Бел, а Емили се превръща в Елис Бел. По-лесно е да избегнеш предразсъдъците срещу жените, когато си с безполово име. Сестрите играят на тази весела игра възможно най-дълго и единствената трудност, пред която се изправят, е как да излъжат селския пощальон, разнасящ получените пратки и писма. Излизат от затруднението, като заръчват всичко до тях да се адресира на името на „Кърър Бел под попечителството на госпожица Бронте“.