Елиф Шафак - Черно мляко

Бях на осемнайсет години, когато реших да си сменя името. Като цяло си харесвах малкото име Елиф, което е доста разпространено женско име в Турция и означава „висока“ „стройна“ — като първата буква в османската азбука, „алеф“. Думата се среща в арабския, фарси, староеврейския и турския, макар че, доколкото знам, се употребява като женско име само в турския. Същата година бях прочела „Алефът“ на Борхес и знаех как той описва думата като точка в пространството, която все не може да се проследи и която съдържа в себе си всички точки. Нелошо, помислих си. С цялата суета на младостта наистина ми беше приятно да съм оприличавана на буква, въпреки че предпочитах цялата азбука.

Виж, с фамилията ми историята беше друга. Бях разстроена, че като жени от нас се очаква да вземем фамилията първо на бащите си, а после и на съпрузите си. Бях израсла, без да виждам баща си, и изобщо не проумявах от къде накъде трябва да нося името му. Бях решена да не се омъжвам никога и да не взимам името на съпруга си, затова стигнах до извода, че правилото за фамилиите просто не важи за мен.

От известно време разсъждавах върху този парадокс, когато едно престижно литературно списание в Турция одобри за публикуване един мой разказ. Редакторът, интелектуалец, някъде на четирийсет и пет, ми се обади по телефона, за да ме поздрави и да ме приветства в литературната гилдия, която, както ми обясни, „не се различава от джунгла с хора с подивяло его“. Тъкмо да затвори, и ми каза да съм им съобщяла, ако в последния момент съм искала да направя някакви промени, преди списанието да излезе от печат.

— Да — потвърдих припряно. — Последното ми име. Сменям го.

— Омъжвате ли се? Честито!

— Не. Не се омъжвам — вметнах аз. — Реших да взема друго име.

Той се засмя, както се смеем, когато не знаем какво да кажем. После изрече много бавно и високо, сякаш говореше на дете с увреден слух:

— Добре тогава. И какво име да напишем?

— Още не знам — признах си. — Това е решение за цял живот. Трябва да помисля.

В другия край на линията настана неловко мълчание, после обаче редакторът се засмя отново:

— Разбира се, направете го. Какво лошо има в това? Жена сте, няма причина да го взимате присърце. И най-поетичното име да изберете, накрая ще бъдете с името на мъжа си.

— Дайте ми един ден — помолих аз. — Ще намеря презимето, с което, независимо дали някой ден ще се омъжа, ще остана до края на живота си.

Всяко име е магическа формула. Буквите танцуват заедно, всяка се върти посвоему, всяка си има очарование, всяка е не по-малко неизвестна от останалите, но взети заедно, те сътворяват тайнството, заложено във всяко име. Точно като магьосниците в тъмното, езиковата единица, с която сме познати, сякаш ни омагьосва, като добавя буква към буква, съставка към съставка. Някои имена ни помагат да се издигнем високо във въздуха, други пък ни притискат с бремето си и ни дърпат коварно надолу.

Мъжете си живеят, без да изпитват потребност да си сменят фамилните имена. Те им се дават по рождение. Устойчиви и непроменливи. Мъжете наследяват фамилиите си от своите бащи и дядовци и ги предават на децата и внуците си.

Колкото до жените, и да го знаят, и да не го знаят, в имената те са номадки. Днес имат една фамилия, утре вече я нямат. През целия си живот попълват по различни начини официални формуляри, подават молби за нови паспорти и си измислят по няколко подписа. Като млади момичета са с едно фамилно име, след като се омъжат — с друго. Разведат ли се, си връщат моминското име, въпреки че за удобство понякога запазват и името на мъжа си, което не означава непременно, че си улесняват живота, а ако се омъжат повторно, взимат съвършено друга фамилия.

Мъжете имат подпис за цял живот. След като намерят подписа, който им пасва, могат да го запазят, докато са живи, без да променят и една извивка. Колкото до жените, те имат най-малко един „стар“ и един „нов“ подпис и се случва да ги объркат. Подпис на младата несемейна жена, подпис на омъжената жена, подпис на разведената.

Жените писателки също преминават през различни етапи в смяната на името. Османската белетристка Фатма Алие от края на XIX век пише романите и новелите си предимно тайно, тъй като не иска да разстройва с „независимия си дух“ своя съпруг и семейство. Накрая престава да използва името си и издава следващата си творба под псевдонима Една жена.

Защото е именно това. Една жена. Всяка жена. Всички жени. Когато се отървава от името си, тя сякаш къса тежката котва, приковала я към сушата. След като престава да е госпожа Фатма Алие и се превръща просто в „една жена“, тя получава свободата да плава, където реши.