Елиф Шафак - Черно мляко

— Какво е това? — питам я.

— Самолетният ти билет. Заминаваш утре. Дали да не си приготвиш багажа? Направила съм списък с нещата, които трябва да вземеш.

— Толкова скоро? Но къде отивам, каква стипендия съм получила? Не знам нищо.

Отговорът идва от Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов:

— На час и половина от Бостън има красив колеж с името „Маунт Холиоук“. Ето къде отиваш. Само за жени е.

Госпожица Циничната Интелектуалка добавя гордо-гордо:

— Получила си стипендия, отпускана на ограничен брой жени художнички, писателки и учени от цял свят. Това е оживено интелектуално средище, ще видиш.

След това вече сън не ме лови. Иде ми, веднага щом започне денят, да отида накрай света, но колко надалеч ли ще избягам от гласовете вътре в мен? Смелостта ми се топи като восък и аз продължавам да седя напрегната, като на тръни, и да наблюдавам изгрева. В слабата светлина сякаш всичко наоколо се изпарява: нощта, имената, местата…

В онзи миг разбирам с всяка клетка на тялото си, че лятото е свършило. Не постепенно и неусетно, а внезапно, с квантов скок.

Може би всички лета са такива. Текат си лениво, без събития и точно когато вече си свикнал с мудния им ритъм, свършват изневиделица и те оставят напълно неподготвен за студената есен.

Единственото, което знам, е, че е започнал нов сезон.

След един час трите жени в униформи вече са излезли от стаята и са отишли да си подредят куфарите, а аз се притичвам на помощ на задържаната от тях. Чувствам се героиня от военен филм — „Спасението на редник Госпожица Дервиш“: промъквам се крадешком при пленницата, като внимавам да не издавам звуци. С помощта на пинцети отключвам белезниците. След като разтърква китки, тя ми се усмихва уморено.

— Благодаря ти, скъпа — мълви.

След като приключвам с операция „Освобождение“, двете се изнизваме от къщата. Аз вървя, а тя е пропълзяла в дамската ми чанта и от време на време подава глава, за да се огледа. Веднага щом се озоваваме на улицата, започвам да негодувам:

— Не мога да повярвам, че ми причиняват такова нещо. Да не са полудели? Този път вече прекалиха.

Дамата Дервиш слуша с вдигнати вежди и не казва нищо.

— А сега искат да съм заминела за Щатите. Ей така, като гръм от ясно небе — продължавам аз. — Знаеш ли? Дали да не вземем оръжието, да не организираме нелегална съпротива и да не ги свалим от власт? Ще си умрат от страх.

— Аз съм пацифистка и не взимам оръжие — заявява Дамата Дервиш. — Изправиш ли се пред противник, победи го с любов. Ето на какво ни учи Ганди.

— При цялото ми уважение да не забравяме, че господин Ганди не е познавал Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов — напомням аз.

— Въпреки това слон не може да глътне таралеж.

— Това пак ли е Ганди?

— Това е лозунг от Пражката пролет — обяснява Дамата Дервиш. — От 1968 година. Щом можеш да го кажеш срещу съветските танкове, можеш да го заявиш и на която Палечка поискаш.

Тази моя привърженица на суфизма, не спира да ме изненадва.

— Огледай се, Елиф. Какво виждаш? — пита Дамата Дервиш.

Пешеходци, които се движат бързо в двете посоки по улицата, хора, които са тръгнали на работа и са се наблъскали като сардели в претъпканите до краен предел автобуси, улични търговци, предлагащи дизайнерски чанти менте, дечурлига, които мият предните стъкла на луксозни автомобили, спрели по светофарите, билбордове, които рекламират бързи пари и скъпарски начин на живот, град на безкрайни противоречия… Ето какво виждам, когато се оглеждам в Истанбул.

— Добре, а сега погледни себе си — приканва Дамата Дервиш. — Какво виждаш?

Жена, която в душата си е раздвоена между Изтока и Запада. Жена, която обича света на въображението повече от действителния свят, която година след година се пилее в безплодни парадокси, връзки и любови с неподходящи хора, която още не е преглътнала обидата, че е расла без баща, която разбива сърца и допуска да разбият и нейното, която държи прекалено много на мнението на другите, която се страхува, че бог не я обича достатъчно, и може да бъде щастлива и да се чувства цялостна само когато пише романи. Накратко, погледна ли се, виждам човек, който „е в процес на създаване“. Но езикът ми отказва да съдейства, за да си го призная.

Мълча притеснено, затова Дамата Дервиш заявява:

— Приемай вселената като отворена книга, чакаща своя читател. Като книга, която всеки ден трябва да се чете страница по страница.