Елиф Шафак - Черно мляко

Сутринта на 11 февруари 1963 година е студена, с мирис на скука и с усещането за откъснатост. След като проверява двете си деца, които още спят, и им оставя върху нощното шкафче мляко и хляб, Силвия Плат затваря вратата на стаята им и запушва пролуките. Отива в кухнята, включва газта на фурната в печката и изгълтва едно по едно десетина хапчета за сън. След това пъха глава във фурната и щом газът я близва по лицето, потъва във вечен сън. Едва на трийсет години е.

И до ден-днешен легендарното наследство на Силвия Плат си остава ненадминато. В Турция съм срещала много студентки, възхитени от творчеството й толкова, че организират в университетите вечери, посветени на нея. В Щатите има ярък, любопитен блог с името „Детска площадка със Силвия Плат“. Веднъж в Германия разговарях с филипинка, която в чест на нея е нарекла дъщеря си Ариел. В международна женска организация във Франция се запознах с изискана предприемачка, която ни призова всички да пием „за Силвия“.

Няма друго самоубийство в литературния свят, за което да се е говорело и писало толкова много. Няма друга писателка, която след смъртта си да се е превърнала в такъв кумир извън времето и пространството.

Една нощ към края на лятото чувам насън гласове. Някъде в къщата се отваря и затваря врата, по стълбището кънтят стъпки, в тъмното еква шепот. Мятам се в леглото, решила, че сънувам кошмар. Точно тогава някой ме побутва по рамото и крещи:

— Ей, събуди се!

Опитвам се да не обръщам внимание на гласа с надеждата, че мигът ще отмине, както отминават всички мигове, но следва втора заповед, този път по-висока:

— Ставай! Събуди се най-после!

Отварям очи и виждам буквално пред носа си Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. Покатерила се е по рамото ми, промъкнала се е по лицето и сега стои върху брадичката ми с разкрачени крака и ръце на кръста. Гледа ме с тържество, което в сегашното ми състояние по-скоро ме озадачава, отколкото да ме тревожи. Гримът й е съвършен, косата й, както винаги, е пригладена на стегнат нисък кок. Дори посред нощ тя изглежда спретната и изискана. Трябва да мине още една секунда, докато забележа, че е облечена във военна униформа с нашивки за чина върху раменете. Още преди да съм имала възможност да я попитам защо се е издокарала така, тя заявява с тон, който едва разпознавам:

— Възникна много важен въпрос. Хайде, ставай!

— Хм, толкова ли не може да почака до сутринта? — мърморя аз. — Спях, в случай че не си забелязала.

— Не, със сигурност не търпи отлагане — отсича тя. — Най-подходящото време за военен преврат са малките часове на нощта, когато всички спят и съпротивата е слаба.

Сядам в леглото и я гледам зашеметена като звяр, срещу който са блеснали фарове.

— Какво каза?

На замаяното ми изражение тя отвръща с леден поглед. Знаем се от години, а никога не съм я виждала такава.

— Осъществихме преврат — оповестява тя. — Режимът в този дом вече е друг.

За какво, по дяволите, ми говори? Настръхвам цялата, на гърлото ми засяда буца, докато се опитвам да проумея какво става.

— Чакаме те след две минути във всекидневната. Не закъснявай, на комитета няма да му хареса — отсича Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов и излиза.

Още сънена, се замятам с един шал, измивам си лицето и слизам долу. Когато влизам във всекидневната, ме очаква изненадваща сцена. Там са членовете на Хора на несъзвучните гласове, всички свъсени. Напрежението в стаята е толкова голямо, че почти мога да го докосна. От плейъра в ъгъла гърмят парчета, каквито не съм чувала никога под този покрив. Звучат тревожно агресивно, като химн на държава, която е обявила война на всичките си съседи и на всички съседи на съседите.

Най-напред виждам Госпожица Циничната Интелектуалка. Седнала е на купата за плодове върху масата, клатушка крака и пуши. Обикновено не разрешавам на Палечките да пушат вътре в къщата, но нещо ми подсказва, че сега не е време да й го напомням. За разлика от друг път очите й шарят, избягват ме, и аз не знам защо. Госпожица Циничната Интелектуалка е с нещо като военна куртка върху хипарската рокля, налудничава комбинация, от която направо ми се завива свят.

Малката Госпожичка Практична се е облегнала на кутията с хартиени салфетки зад нея: на краката е с тежки кубинки и е облечена в канадка, панталон като на командосите и зелен суичър в тон с него. Както е кръстосала ръце върху гърдите си и е сключила вежди, тя въздиша шумно. По неизвестна за мен причина се е втренчила в стената и явно не смее да ме погледне в очите.