Елиф Шафак - Черно мляко

— От поведението ти, разбира се. От известно време те наблюдавам. Не си мисли, че не съм забелязала!

— Какво си забелязала? — крясвам аз.

Вече не съм спокойна и не се и опитвам да бъда.

— Виждам прекрасно, че обмисляш да раждаш.

— О, боже, това ли било! — ахвам аз.

— Тъй вярно — потвърждава тя. — Питаш се: „Мога ли да стана майка? Каква майка ще излезе от мен? Остарявам. Биологичният ми часовник тиктака“. В главата ти се въртят всички тези вредни мисли. Според мен това не е на добро. Нима си въобразяваш, че не съм забелязала как го гледаше завчера онова бебе?

— Как съм го гледала? — питам подозрително.

— С блеснали очи…

— Какво му е лошото да го гледам така? — мъча се да се защитя, но Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов ме прекъсва веднага.

— Има само две причини жена да гледа с блеснали очи бебето на друга жена: а) иска отново да бъде бебе и б) иска да става майка. Опасявам се, че в твоя случай е второто.

Присъединява се и Госпожица Циничната Интелектуалка:

— Очевидно е, че останеш ли тук, ще бъдеш отклонена.

— От какво? — питам невярващо.

— От литературния си път, разбира се! — възкликват в един глас Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и Госпожица Циничната Интелектуалка. — От това да си писателка и интелектуалка… Пътят ти е да пишеш и да четеш.

Изумена съм повече от сплотеността им, отколкото от нещата, които дрънкат. Откога двечките са станали първи приятелки?

Извръщам се към Госпожица Циничната Интелектуалка и успявам някак да се усмихна.

— Мислех, че не си срещу майчинството. Нали каза, че е все едно. Каза, че така и така човек е нещастен.

— Именно — кимва тя. — Сега вече реших, че е по-добре да си нещастна писателка, отколкото нещастна писателка, домакиня, съпруга и майка.

Притъмнява ми. Ами Малката Госпожичка Практична, питам се. Тя както никога мълчи. Забелязва, че я гледам изпитателно, и започва да си играе гузно с ципа на канадката.

— Ти какво ще кажеш за всичко това? — питам я. — Мислех, че си застъпница на либералната демокрация и на свободната пазарна икономика.

— Така е, не съм от привържениците на хунтите — признава тя. — Но съм принудена да я подкрепя и за това има смекчаващи вината обстоятелства.

— Какви смекчаващи вината обстоятелства?

— Е, в началото не си умирах от щастие, че ще правим преврат. После обаче видях ползите. Животът в Щатите е много по-сигурен и подреден. Потребностите ми ще бъдат удовлетворени по-добре. Колко удобно!

— Това се нарича опортюнизъм, а не прагматизъм — напомням аз.

— Излишно е да се разстройваш — вметва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Ако отделим време да прочетем теорията на комуникативното действие на Хабермас, ще видим, че всички можем да съществуваме съвместно. Тъй като системната рационалност не се покрива с рационалността на действието, ние като независими Палечки можем да общуваме помежду си чрез комуникационни доводи и да стигнем до взаиморазбирателство.

— Хм, нямам представа за какво говори, но съм напълно съгласна — заявява Малката Госпожичка Практична.

Направо не вярвам на ушите си. Винаги съм смятала, че участничките в Хора на несъзвучните гласове са… хм, несъгласувани, но както личи, военният преврат ги е обединил.

Точно тогава поглеждам Дамата Дервиш, която и досега седи на пода със замислено изражение и изпълнени със загриженост очи. Само тя не е във военна униформа.

— Ами тя? — прошепвам.

Моите мъчителки са притеснени от въпроса. След неловко мълчание Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов решава все пак да отговори:

— За съжаление, Дамата Дервиш не одобрява среднощния ни преврат. Колкото и да я убеждавахме, не промени мнението си. Каза, че нямало да се съпротивлява и нямало да ни пречи, но и при никакви обстоятелства нямало да ни подкрепи.

— А защо е с белезници? — интересувам се аз.

— Ами сама си е виновна. Опита се да проведе мирен протест, просна се като някакъв Ганди с тюрбан пред краката ни и не ни остави друг избор, освен да я задържим под стража.

— Сега е политическа затворничка — уточнява Госпожица Циничната Интелектуалка.

Не мога да повярвам на ушите си. Моите Палечки са подивели, а аз не знам как да ги укротя, ако това изобщо е възможно де. Искам да поговоря насаме с Дамата Дервиш, но се налага да изчакам подходящ момент.

Стаята е обгърната с покривало от мълчание: военните сред нас сноват припряно из помещението, закопчаната с белезници пацифистка седи на пода, а аз съм забила поглед в него. Накрая Малката Госпожичка Практична се приближава към мен с плик в ръката.