Елиф Шафак - Черно мляко

Гласът й е съвсем спокоен, вдъхва утеха и аз се засрамвам от изблика си преди малко.

— В такъв случай ми кажи как би трябвало да прочета днешния ден?

— На вратата ти чука пътешествие — отвръща Дамата Дервиш, сякаш държи в ръката си невидима чаша и ми гледа на кафе. — Ако не напуснеш Истанбул, бял ден няма да видиш от трите Палечки. Те няма да те оставят на мира.

— Обясни ми — подканвам аз и въздишам тежко.

— Според мен в скоро време трябва да подпишеш с всички нас примирие — казва Дамата Дервиш. — Палечките се карат толкова много помежду си, защото ти се караш с нас. Смяташ, че някои от нас са по-достойни от други. А истината е, че всички ние сме твое отражение. Всички сме едно цяло.

— Нима искаш да не правя разлика между теб и Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов? Но между вас двете няма нищо общо!

— Не е задължително да си приличаме като две капки вода. Ние с нея споделяме еднаква същност. Разбери го най-после. Докато не проумееш, че всеки глас вътре в теб е част от същия кръг, няма да се чувстваш цялостна. Съедини ни в Едно.

— Приканваш ме да ги прегърна и обединя, но, за бога, тези немирници направиха преврат, докато спя! Само една пацифистка може да вярва на деспот. И никога обратното!

Дамата Дервиш кимва, усмивката й е топла като милувка.

— Може би.

Гледам я в очакване да обясни. Точно тогава тя ми разказва ето тази приказка:

— Имало едно време един дервиш, който не говорел много. Веднъж му избягал конят. Щом научили новината, съседите дошли да го видят: „Какъв ужас!“ възкликнали те. Дервишът отвърнал: „Може би“. На другия ден намерили коня заедно с чудно хубав жребец до него. Всички поздравили дервиша и рекли, че това е страхотна новина. И този път той отвърнал: „Може би“. След седмица, докато се опитвал да обязди жребеца, синът на дервиша паднал и си счупил крака. Съседите дошли да кажат колко съжаляват. „Каква беда“, ахнали те в един глас. Дервишът отговорил: „Може би“. На другия ден дошли държавни чиновници — да набират младежи за военна служба. Трябвало да заминат всички момчета, без сина на дервиша, който заради счупения крак бил прикован към легло. Разбра ли сега за какво ти говоря? — пита Дамата Дервиш.

— Предполагам — отвръщам аз.

— Гледай на стипендията в Масачузетс не като на нещо, което ти е наложено, а като на възможност. Турция или Съединените щати, всъщност не това е важното. Важно е пътешествието вътре в теб. Ти ще пътешестваш не до Щатите, а вътре в себе си. Възприемай го по този начин.

Тя е самоуверена и ведра, което ми харесва. Може би е права. Трябва да се науча да живея в мир със себе си, пълноценно, всеки ден с вътрешните си гласове. Уморих се постоянно да воювам с тях.

Изведнъж ме прихваща нещо и спирам припряно едно минаващо такси.

— В такъв случай да вървим — подканям и отварям вратата на таксито.

— Къде?

— На железопътната гара — оповестявам грейнала.

— С влак ли си решила да ходиш до Америка? — подсмихва се Дамата Дервиш.

Аз клатя глава.

— Просто искам да отида там и да усетя миризмата на влакове…

Просто искам да постоя малко на гарата: да вдишам странния остър мирис, дъха на хора, устремили се във всички посоки, тежката миризма на бедните, с техните мечти за охолство, едва загатнатия освежителен полъх на ново място, към което си поел. Ето къде ходя всеки път, когато ми се прииска да поразмишлявам върху някоя загадка или да понаблюдавам света, всеки път, когато в мен се пробуди номадката.

Летищата са прекалено стерилни, чисти и охранявани в сравнение с железопътните гари, където и досега тупти сърцето на онеправданите.

Гара „Хайдарпаша“ се помещава в стара величествена сграда с прекалено много спомени. И подобно на доста стари величествени сгради, също е населявана от джинове и феи. Те са се спотаили по високите прозорци и наблюдават пътниците долу. Наблюдават как двойки се разделят, как се срещат влюбени, как отново се събират семейства, как се карат приятели… Пред очите им се разиграват хиляда и една драми на Адамовите синове и Евините дъщери, а те пак не могат да разберат що за птици сме.

Ако някога отидете на гарата и застанете точно в средата, а после притихнете сред врявата и затворите очи, се ослушайте и ще чуете как нашепват гаровите джинове и феи… как на отдавна забравен език изричат причудливи думи, наподобяващи поезия…

Може би и те като гръцкия поет Константинос Кавафис казват: