Елиф Шафак - Черно мляко

Друга писателка, предпочела името и облеклото на противоположния пол, е легендарната Жорж Санд, макар и понякога да оставаме с впечатлението, че тя просто е искала да се отърве от този тежък багаж — предългото си име: Амантин-Орор-Люсил Дюпен, баронеса Дюдван.

През 1822 година Жорж Санд се омъжва за барон М. Казимир Дюдван. Раждат им се две деца. Но не след дълго се разделят. Санд приветства необвързаното си положение като освобождение от оковите на обществото. Това, че е разведена, несемейна и богата, й позволява да е много по-дръзка от други жени и да предприема стъпки, за каквито те не могат и да мечтаят.

Тя започва и да се облича като мъж, тема, която клюкарите подхващат на драго сърце. Като аристократка неин граждански дълг е да е безупречно облечена, да обръща голямо внимание на дрехите, говора и обноските си, тя обаче прави точно обратното и избира удобни мъжки дрехи. Още по-голям скандал избухва заради това, че Санд обича да пуши лула. В епоха, когато от жените се очаква да са само мили и да участват в светския живот, тя се разхожда в мъжки дрехи, с лула в устата и радикални идеи в главата. Като високо дърво, което притегля светкавиците, и Жорж Санд привлича вниманието и гнева. Накрая й отнемат благородническата титла. Никой обаче не може да й конфискува името, което сама си е дала. Тя е била и си остава и до днес Жорж Санд.

Както навремето е отбелязал Иван Тургенев, Санд е била „добродушна жена и храбър мъж!“.

Джейн Остин се влюбва веднъж. Тя е от хората, които не одобряват жени, омъжващи се заради богатството, общественото положение и усещането за сигурност, и които вярват твърдо, че трябва да се омъжваме само по любов. Но макар и да обича и любовта й да е споделена, заради принадлежността й към друга обществена прослойка бракът така и не е сключен. Мъжът се казва Том Лефрой, младеж, който не притежава нищо, но който един ден ще стане върховен съдия на Ирландия. В писмо от януари 1796 година до сестра Касандра, Остин споделя, че Том е любовта на живота й. Но бърза да добави: „Когато получиш това, всичко ще е приключило. При тази тъжна мисъл не мога да спра сълзите си“. Джейн Остин се усамотява с разбито сърце в своето кътче, при писането.

„Смятам, че при цялата ми суета мога да се похваля, че съм най-необразованата и неосведомена жена, дръзнала някога да бъде писателка“, казва тя. Не е вярно, разбира се, и Джейн Остин го знае. Много начетена е по широк кръг въпроси и е отлично образована от баща си — свещеник, братята и леля си, а после благодарение на това, че чете неуморно. Има остър език и склонност към закачливост и хапливост.

След години получава още едно предложение за брак, този път направено от уважаван заможен мъж. Макар и да обича „самотната си изтънченост“, както веднъж нарича несемейното си положение, Джейн Остин приема. Накрая ще стане съпруга, ще има семейство и сама ще се грижи за дома си. Ляга си рано с тези мисли и надежди. Когато на другата сутрин се събужда, първото, което прави, е да прати на мъжа, предложил й брак, писмо, с което се извинява, че е решила да не се омъжва.

Често се чудя какво се е случило онази нощ. Какво нереално място е посетила Джейн Остин насън, за да размисли? Дали е сънувала кошмари? Дали си е представяла как с кофа мастило търка и търка стълбището на стоетажна хартиена къща и гледа как стъпалото се разпада под четката? Какво я е накарало да се откаже да застане пред олтара?

От всички американски писателки от предишни поколения има една, която заема в сърцето ми особено място: Карсън Маккълърс. Може би защото съм се натъкнала на творчеството й по време, когато откривах света и себе си. Думите й направо ме разбиха. Бях в последния клас на гимназията, когато прочетох „Сърцето е самотен ловец“, привлечена по-скоро от заглавието на книгата, отколкото от името на авторката. Предишната година се радвах в училище на голямо внимание, пък било то и за няколко седмици: току-що бях пристигнала в Анкара от Мадрид, където бях прекарала тийнейджърските си години. Децата в класа ми се развълнуваха, щом научиха, че знам испански и дори съм ходила на корида. Но на интроверта вътре в мен не му трябваше много да надигне глава и състрадателното любопитство в очите на съучениците ми малко по малко беше заменено от пълно безразличие, а после от осъдително отчуждение. Момичетата ме смятаха за темерут, момчетата — за странна, учителите за високомерна, а аз не се доверявах на нищо, освен на книгите. Точно тогава срещнах Карсън Маккълърс.